Жената на музиканта

От: Лудото Ленче

Да си жена на музикант е изпитание за крехката ми нервна система, която напук на мен обаче се оказа бая държелива. Изпитание е, когато – уморен си и ти се спи след някакъв ужасно гаден ден, убиваш за възглавница и малко празно място. Тогава обаче, той настойчиво ти обяснява, че точно ей сега трябва да чуеш новото му творение и не само ей така да го чуеш, ами дълбоко и всестранно да го анализираш, а после и да го оцениш. Ама не там само с ” Аууу, супер е!” или недай си Боже, “Не ми харесва!”. Нееееее! Трябва аргументирано да се обосновеш, да посочиш конкретни моменти в произведението, които доказват тезата ти по недвусмислен начин. Той много ми вярва, не знам защо. Чувала съм била, усещала съм била. То, аз съм една тотална музикална издънка, ама това е една друга тема. Та, като имам такава вечер, няма отърване. Сипвам си нещо за пиене и почвам да слушам с моите всечуващи музикални ушаци. Така понякога откарваме до сутринта. После не ме питайте как се ходи на работа и как се оправям с децата. Това е хубавата част на изпитанието.

Има и друга, дето не е толкова приятна. Ето тази. Него вечно го няма- петъци, съботи, недели, а пък когато е вкъщи през седмицата, той е вечно зает с планиране я на следващи събития, я нещо там да си мисли и да си натворява.

Почва да ти писва основната ти комуникация да е с печката, мивката и парцала. Ще ти се и ти да се оплачеш, да позлословиш по адрес на някой досадно дразнещ колега, ще ти се някой да те чуе, да те изслуша. Той не че не те разбира, ама тия неща са му чужди и далечни. Изслушва те понякога де, понякога даже е и на твоя страна, ама по-често ти е контра. В един миг почва да ти се струва, че си най-чуждият му човек, най-досадният, най-нежеланият. В крайна сметка той те вижда все с домашните пантофи, а не с обувки на фин ток. А много токчета се разхождат около него, докато ти съботно-неделно се чекнеш с битовия си фитнес.

И почва едно такова да ти присяда и да ти нагарча, да ти домъчнява, да не искаш да е така. Спомняш си нощите преди. Задимените клубове, музиката, смеха. И ти се иска да хвърлиш парцала, да теглиш една майна на всички тенджери и тигани, да си обуеш скъсаните дънки, да сложиш едно червило и да хукнеш след него. После се сещаш, че няма кой да приготви вечерята или да изведе кучето, или да изглади прането. И тогава се усещаш уморена, без желание за нищо, освен за някой парализиращо трогващ филм в полунощ.

Понякога се хващаш, че вече мразиш тази група, която някога обичаше с цялото си сърце, която те изпълваше с живот, която те разсмиваше, с която прекарваше нощите в размисли за живота и света. Обзема те неописуемото желание да избягаш от спомените, защото от тях те боли. Захлупваш се с възглавницата през глава и ревеш ли, цвилиш ли и ти не знаеш. Боли те от самотата чак до кокал. Заспиваш от умора и отчаяние.

Той се връща. Уморен от хиляда километра шофиране, недоспал и прегракнал. Понякога излизате да вечеряте навън, но той повече гледа в телевизора в ъгъла, отколкото в очите ти. Прозява се, не си яде салатата, а бирата му е наполовина. Ти вече си на втората ракия, въртиш се, пушиш, без да ти се пуши и финално искаш сметката. Той вече не разказва за концертите, защото знае, че те дразни. Ти наистина се дразниш и мислено си оскубала до последен кичур всички префърцунени и нахакани хлапачки, дето небрежно се фотографират с него. Не помниш кога двамата се снимахте заедно за последен път. И пак посягаш към възглавницата, и пак почваш да хлипаш, и пак заспиваш в самотата си.

Обаче идва и една такава вечер, след всичките вечери, посветени на тиганите, когато ненадейно ти хрумва да зарежеш децата сами да се оправят с мусаката, набутваш се в банята, обличаш най-тесния панталон от гардероба, слагаш полу-вечерен грим и високи ботуши. Мяташ се на единственото такси и след минути се озоваваш в претъпкан с усмихнати хора малък клуб, някъде в сърцето на София.

Озърташ се, въртиш се и тогава звънва телефонът ти. Той е. Пита как си, как са децата? “Аааа, ти къде си, бе момиче? Тая песен и аз я чувам!” Идва да те посрещне в навалицата и после се шмугвате в малка студена стаичка, отстрани на сцената. Той ти се радва, ти се хилиш като зелка, със “з”, не с “л”, щото тая вечер ти лелка не си. Питиетата са в ход, настроението и то. Групата се е събрала и следва поредица от пиперливи лафове. Наздравици. Смях. Както преди. И музика, много музика. Той свири и ти намига често. Смееш се и си пушиш с кеф цигарата. Няма място на дансинга. Нищо, някой друг път. Тая вечер не ти се реве. Естествено прекаляваш с питиетата.

Три сутринта. Ти стискаш ръката му в някакво такси. Прибирате се вкъщи. Заедно. Ти и твоето момче, и музиката ви. Тази нощ възглавницата е само мека и топла. Без следи от сълзи.

(Visited 100 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: ноември 9, 2019