ОТ: НИКИ КОМЕДВЕНСКА

Вали. Дъждът все още е дребен и пръстчета му предпазливо опипват земята, която цяло лято търпеливо са заобикаляли. Ситните капчици хлътват в огромните пукнатини, зейнали в сухата спечена от тежката суша пръст, сгушват се в тъмното, разпукват семенцата на щира и глухарчетата и ги подмамват да се разлистят още веднъж, без да имат време да разцъфнат. Това все още не е оня студен дъжд, но в него вече се усеща един позабравен мек есенен дъх, който кара сърцето на селото да се свива с предчувствието за тежка зимна аритмия.

Вали. Селцето се е захлупило като костенурка и все по-плътно завива каменните си дувари с раздърпаното одеяло от ланшна шума. Старите му карпатски кости, напоени с влага, се огъват и къщите въздишат мъчително, но то се надява, че и тази зима ще изкара някак без сгряващата топлина на варосаните кюмбета.

По обяд слънцето разкъсва дрипавата черга на облаците, но в бавните отмерени движения на хората вече се чувства една есенна припряност, която ги подканва да бързат, сякаш още утре зимата ще нахлуе и ще затвори всички пътища за връщане в града. Баба Цонка сърдито скубе сухите ластари на тиквите. В покрива на съседната къща се е отворила нова дупка и от време на време някоя от старите турски керемиди се изсулва тромаво и с писък потъва в нащърбеното ѝ гърло.

– Да опустееш дано! – подскача стреснато баба Цонка, но в следващия миг млъква изплашена, защото къщата на Гърбата Мара от десетина години се разпада опустяла и забравена.
Пейнира размахва ядосано метлата пред кметството, макар че кмет вече няма. След последното есенно преброяване има само наместник, но Пейнира упорито продължава да идва тук всяка сутрин. Струва му се, че игличките не капят, а направо валят от бодливите опашки на четирите смърча пред сградата. Десният му джоб отдавна е забравил приятното шумолене на петте любопитни лева. Там вече тъжно поддрънвкат само няколко монети – той усеща студената им тежест и се чувства по-стар с още една есен.

Даже и Елена, чието олимпийско спокойствие влудява баба Цонка, сега нервно обикаля къщата и ругае трите Дуди и двете малки Дудета, останали от последното котило. Час по час тя поглежда към старата си пътна чанта, напъхана под изтърбушеното канапе
в малката кухничка, и си мисли колко хубаво ще е, ако я напълни и отпраши с автобуса за Бургас. Тя е родена край морето и мисълта за още една самотна зима с всичкия този проклет сняг и траурните песни на чакалите просто я побърква. Трите Дуди я гледат с такова обично очакване, че тя ги ругае още по-отривисто, защото знае, че ако замине, трябва да ги остави тук, а вече няма на кого.

Селцето мълчаливо се приготвя да изпрати летните си хора. С всяка кола, хлътнала като буболечка в дълбоката пазва на хълмистата равнина, то става по-малко и по-тихо. Само мъката му се трупа по влажните ъгли на оголените градини и от набръчканите прозорци на запустелите къщи тежко се ронят дребни бисерни стъкълца.
И аз си тръгвам, макар че и това лято съм му обещала да остана. Селото не ми се сърди, отдавна е обръгнало на подобни обещания. Вероятно през някоя от дългите самотни нощи, които вече се събират над хлътналите покриви, Господ, нажален от тази кротка селска мъка, ще слезе по някоя лунна пътека да утеши своята малка Градинчица, да избърше сълзите ѝ и да я полюлее в безкрайната си прегръдка.

Прибирам се вкъщи. Градът цял ден ме е влачил по обгорелия асфалтов гръб на улиците, напоени с незаличимия аромат на автомобилни гуми, изгорели газове и парченца кал, изронени от десетки хиляди човешки души. Сядам пред компютъра, а пръстите ми пъргаво подскачат по буквите, събират ги в думи, а думите – в мисли. По някое време спирам да прочета написаното и изтръпвам: по бледия електронен лист виси само една дума – Градинчица, Градинчица, Градинчица, Г р а д и н ч и ц а!

Изключвам компютъра и отивам при единствения човек, който може да разбере тази разпиляна и толкова нелогична носталгия по едно селце, което никога не е било мое.
– Здравей, мамо!
– Защо се забави толкова? – посреща ме с укор мама. – Толкова време те чакам.
– Не ми се сърди, моля те! Знаеш, че не обичам гробища.
– Знам – казва кротко мама. Тя винаги знае всичко и никога не се сърди, само става малко по-мълчалива.
– Хайде да те водя на едно място – изтърсвам неочаквано. – Много ще ти хареса земята, всичко се ражда на нея.
– Какво ти е влязла в главата тази Градинчица? Ти си градско дете. – В очите ѝ виждам онова нежно недоверие, с което посреща всичките ми шантави идеи. – Навремето дядо ти трябваше да те връзва със синджир, за да не скочиш от влака, когато те взимаше на село.
Това го знам, но не го помня. Всъщност, аз знам много неща, без да имам спомен за тях.
– Да вървим – надига се леко мамината сянка. – И без друго ми омръзна да лежа тук. Нищо не се случва…
– Да минем да вземем и татко, а?
– Хубаво, обаче аз ще говоря, че го знаеш какъв е инат.
Прекрасно знам какъв е инат баща ми. Аз приличам на него.
– И дума да не става! – отсича баща ми. – Какво ще правя в това загубено село? Вие вървете, на мен тука си ми е добре.
– Ваньо! – казва мама и в тази една дума е събрано всичко: надежда, разочарование, укор и още надежда.
– Ще ти хареса – обаждам се аз. – Пълно е с лисици.
– Лисици! – тросва се баща ми. – Какво разбирам аз от лисици!
– Нищо! – процеждам през зъби. – Ти разбираш само от птички. Да стреляш по тях в парка.

Баща ми подскача като опарен, а аз простенвам – мама е хванала ухото ми и се опитва да го откъсне.
– Защо не я държиш затворена тая твоя голяма уста? – кара ми се тя.
Моята уста е особено същество: винаги има мнение по въпроса и никак не ме слуша, когато ѝ казвам да си мълчи.
– Свата там ли е? – неочаквано омеква татко.
– Там е. Сега чете за проблемите на старата българска литература.
– Ха-ха-ха! – ухилва се баща ми и на мен така ми олеква от този плътен, топъл смях. – Тъкмо ще му създам проблеми и за новата. – После изведнъж става сериозен. ¬– Четох ти стихотворението, дето го писа за мен. Абе ти как можа да ме пратиш в Калахари? Знаеш ли каква жега е там?
Сега е мой ред да подскоча.
– Прощавай – смънквам виновно, – само за един ден беше.
– Карай! – махва с ръка баща ми. – Поне в Париж беше хубаво. Другия път да ме пратиш в Германия! Гер-ма-ни-я! Чу ли?
– Чух.

Никъде няма да го пратя, ако не дойде сега с мен. Почти съм готова да се разсърдя, когато татко се изправя и ми намигва хитро:
– Хайде, ще дойда да го видя това село, обаче ще вземем и Коцето. Той е ходил в Германия.
– Щом е ходил в Германия, непременно ще го вземем – бързо се съгласявам.
– Добър вечер! – скача от съседното място Коцето, сякаш е чакал точно тази покана. – Забележителна нация са това германците. За-бе-ле-жи-тел-на! Вие, мадам – обръща се татковият приятел към мама, – ходили ли сте в Берлин например?

Той започва да бърбори весело, а мама се усмихва и аз разбирам колко много ми е липсвала тази усмивка през последните 38 години.
На входа Новото гробище хлопва вратата точно пред нас.
– Не може – отрязва ни то със строг чиновнически тон.
– Защо, бе? – наежва се Коцето.
– Защото такъв е редът – сопва се то.
– Абе ти що не си… – баща ми го поглежда сърдито и Коцето веднага прави елегантен културен завой: – … изправяш кривите кръстове, ами си тръгнало да се месиш в чуждите работи?
Новото гробище се отдръпва засрамено и ни пуска да минем през желязната врата. Германците наистина са забележителна нация.
Пътьом се отбиваме до едно съседно градче да вземем и Цветана.
– Здрасти, Цеце!
– Ох, пак ли с твоята Градинчица? – с досада се надига Цецето.
– Ами пак! Ти знаеш ли каква река има там? Не е като Дунав, обаче е пълна с щъркели.
– Щъркели вече няма – цупи се моята стара приятелка. – Отлетяха.
– Добре де, нали пак ще се върнат напролет. Сега само една чапла е останала, но и тя е по-интересна от тукашните свраки.
– Може ли и ние да дойдем? – Хората се събират около нас с очакването за нещо ново и примамливо неизвестно. – От цяла вечност сме тук.
И всички тръгваме към малкото селце, което е сам-само на прага на своята още по-самотна зима. Стигаме в Градинчица за нула време. Лесно е да пътуваш, когато времето е изтрило границите си и се е превърнало в безкрайност.
– Ама те всички са мъртви – дръпва се селцето.
– Нищо – успокоявам го аз. – След тях ще дойдат и другите. Живите винаги вървят след своите небесни хора.
– Винаги ли? – пита обнадеждено селото.
– Винаги! – уверявам го аз и то се успокоява. После отваря широко вратите на запустелите си къщи, за да настани новите гости.
Иска ми се и аз да вярвам като него – дълбоко, чисто и с цялото си сърце.
– О, свате, добре сте ми дошли! – посреща ни моят свекър на прага и радостно протяга ръце. – То на снахата нали бавно й сече тачката, чак сега се сети да ви доведе…
Оставям ги да си бъбрят и поглеждам нагоре. Небето е побеляло от звезди и цялото се събира в белокаменното корито на чешмата, а водата от седемте чучура блести с мекото сияние на старо сребро.
Пълнолуние е.

Ники Комедвенска
„Легенда за Градинчица“