Зад завесите

От: Лени Рафаилова

Ноември върти зимната си проскубана опашка и гледа да се свре на завет в автобуса. Най му е добре в неделя вечер. Вее се и се развява по празните, поокъсани седалки, подпира ръце  на изпотените стъкла и се плези на прогизналите минувачи отвън. Почуква с кокалести пръсти по стъклото и рисува неприлични знаци. Завира острия си нос в перфоратора и се смее с хрипкащ  глас. Мушка се под седалките и души като разгонен, самотен пес. Опитва се да намери някое загубено, дребно и окаляно парченце нежност.

Тя е млада, тъмнокоса с тънки глезени и обли колена. В погледа й гърмят далечни звезди и комети със зелени опашки. В косите й пробягват премръзнали капчици дъжд. Тъмен чорапогащник и боти без ток. Среднокъса сива пола, тънко, разкопчано палто, грешно преметнат шал, шапка в лилаво, обърната с козирката назад. Скрила ръце в джобовете, вперила поглед навън. От дъха й стъклото просветлява и сълзи. Седмата спирка. Тя става нерешително и слиза от последната врата. Ноември се шмугва покрай нея. Автобусът потегля празен.

Той. Хваща ръката й, целува очите й и говори тихо. Не носи цветя. Прескачат локви. Тя трепери и се сгушва в него. Студеният дъх на ноември се е мушнал в джоба на палтото й и внимава да не се издаде. Във входа зъзнат стари паяжини, а паяците отдавна са избягали. Провиснали като прокъсани платна на загубена из океана лодка, те се люшват апатично от дъха на мушналата се през вратата прегоряла есен. Тя пък си събира припряно разпиляната коса, но две-три червени листа се изплъзват от ръцете й и политат навън с дъжда.

Ще приготвя нещо за хапване. Извинявай, днес още нищо не съм ял. Искаш ли и ти една пържола?- Тя е смутена до козирката на шапката си. Такъв въпрос не беше очаквала. Стомахът й се е свил от напрежение, трепет, очакване, желание и мъничко страх. Усеща болезнено движението на кръвта в тялото си и бумтенето на сърцето, което като пренатоварен парен котел всеки момент рискува да се пръсне.

– Благодаря ти, не съм гладна. Ще почакам в стаята. Тук, нали?

– Да, заповядай! Малко е тясно, ама толкова ми отпуснаха нашите.

Тук тя се опулва вече реално притеснена от възможността за среща с родителите. Той отгатва мисълта й, оцветила в червено светлото й лице.

– Не се безпокой, няма ги. Ще се приберат по-късно. Веднага се връщам. Настанявай се. Искаш ли да излезем навън да пием по нещо?

– Да, би било чудесно да излезем навън.- Седнала на ниското легло, тя се оглежда смутено и нервно притреперва. Изглежда така, като че ли търси най-прекия път за бягство. Той отива в кухнята.

“ Господи, какви ги върша? Какво правя тук? Та аз едва го познавам, с кой акъл се съгласих да дойда, че и у тях, вместо в някое претъпкано кафене! Очите му, проклетите му сиви очи ме подлъгаха и тая тиха скръб, дето се е утаила на дъното им. Боже, а и на никого не казах къде отивам. Ако ме светне ей тука, няма да ме намерят с дни. Дали има телефон тук? – тя надига глава, после се изправя и тършува из стаята с поглед. “ Не, не виждам телефон, вероятно е в съседната стая. За първи път виждам някъде лилави пердета, но тези тук стоят добре. Вероятно са сложени, за да го скрият от погледа на съседите в отсрещната кооперация. Тя повдига завесата и поглежда навън. Отсреща има стара къща. Възрастен мъж пренася дърва.

Ехо, как си? Още не си избягала, а? – той е влязъл без да го усети и стои  плътно зад нея. Ръцете му я обгръщат, тя усеща дъха му и топлия допир на лицето му. Краката й се превръщат в разтопен марципан, очите й сълзят от топлината на тялото й. Гърдите й са напрегнати в стегнатия сутиен. Едва докоснал с устни ухото й, малките светли косъмчета по ръката й щръкват, а горещи тръпки се втурват опиянени от врата й чак до петите. Ръцете му са меки и топли, пръстите му нежно отмятат косата й. Устните му се впиват във врата й, лепкави и горещи, целувките му парят по кожата й както сдъвканото зрънце черен пипер пари на небцето. Придърпва я по-близо до тялото си. Тя усеща учестеното му дишане, но едва усеща своето. Обръща се и очите им се впиват едни в други, мътни от преливащото желание за близост. Тънката блуза се смъква от рамене й и пада немощна на пода. Тя се сгушва в него като дете, което се страхува от гръмотевична буря. Той целува разбърканата й мека коса, отдалечава я леко от себе си и впива поглед в нея. Свела поглед, свила рамене, като премръзнала от леден полъх бреза, тя е уплашена почти до смърт и дори не трепва. Бузите й са почервенели, устните й горят с цвят на малина през август. Той повдига главата й, целува очите й и я прегръща отново. Ръцете му я държат здраво, но тя вече не иска да бяга. Усеща спокойствието на топлината му и иска да остане в нея. Иска тази топлина да я обгърне и тя да потъне в нея и никога да не я напусне. Той усеща как дишането й става по- равномерно, как пулсът й се забавя, как  изпънатото тяло се отпуска в ръцете му. Нежна и топла, кожата й вибрира при допира на пръстите му. Освобождава гърдите й от примката на сутиена и те се отпускат меки, обли и топли в дланите му. Ухаят на жасмин и люляк. Зърната им, малки и тръпнещи,оставят по устните му вкус на мед и на сол. Капки пот по челото му. Погледът, мътен от желание, пръстите на ръцете му горещи и влажни. Пристъпват няколко крачки. По пода пълзят отражения от уличните лампи, причудливи и весели, промъкнали се нахално зад завесите, шарят и подскачат като подивели светулки в дъжда. Чаршафите са хладни и попиват топлината на тялото й. Той сваля бавно малката сива пола, чорапите, бикините с цвят на небе. Тя е свила крака, колената й се притискат едно в друго, после се отпускат немощно и се разтварят. Ноември духва през пролуката в притворения прозорец и засрамен се мушва в хралупата на задрямалия кълвач във високия орех зад прозореца. Тя е мокра, мека и гореща. Очите й сълзят от възбуда и болка. Миглите й са пропити с дъха му, дъха й е потънал в устните му. Тялото й се опъва като струна на китара, той усеща звука му, вкусва аромата му и потъва в дълбоката му топлина. Тя е музика, неговата музика. Той е стихът й, думите й и вече целият свят.

Пробуден, кълвачът подава рошавата си глава, отръсква закъснели капки дъжд от крилата си и махва за довиждане на ноември. Есента си отива наперена и с пълни джобове нежност.

(Visited 414 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: ноември 17, 2019