В ПАРИЖ ПО МАРАТОНКИ

Някога отново пак!

ОТ: ЛЕНИ РАФАИЛОВА

Пием портокалов сок и търсим подарък за брат ми, който е основният виновник за нашето парижко приключение. Почвам да се изнервям, не мога да намеря точно това, което съм си наумила. Аз все едни неща си наумявам, наглед простички, но тръгнеш ли да ги търсиш, никога не ги намираш. Те имат ужасно точни параметри и характеристики в моята ненормална изкълчена представа за нещата. Трябва ми чаша за бира. Той обича бира. Ще я намеря някъде тая чаша, иначе не се качвам на самолета!

Мотаем се на Gare de l’est , обикаляме магазинчетата на гарата. Не и не! Няма я моята чаша и това е! Вълнувам се от предстоящата среща с учителката от българското училище в Париж. Имаме малка пратка за нея. По Коледа правихме конкурс за разказ в моето безумно обичано онлайн пространство за детско творчество. Участваха три дечица от училището в Париж и така се случи, че сега ние сме тук и им носим грамоти и дребни подаръчета. Не можем да се видим лично, училището работи само в събота, но през останалите дни на седмицата всички уроци се провеждат онлайн. Има много деца, които все още искат да говорят на български!

Петя пристига. Виждам я в далчечината. Тя е с жълт шал. Нашата българска учителка в прекрасния Париж е точно толкова прекрасна, колкото и той. Много си отиват. Тя е в приповдигнато настроение, ние също. Говорим си, вървим, в една посока сме. Тя ни разказва много интересни неща, много хубави неща. За децата, за училището, за града. Чудно момиче! Надявам се да те срещна отново!

Разделяме се с Петя и продължаваме по Saint Denis..Много си е хубава улицата! От едната страна има нещо секси- от другата малки бистра, в които елегантни френски баби пият червено вино навън и се смеят. Почти 9 часа е и дъждът се умори. Краката ни също. Умираме от глад. Отиваме отново в нашето си бистро с цветенцата. Поръчваме си плато сирена и разни колбаси, носят ни много хляб, той е почти горещ и коричката му припуква. Вино, разбира се има. Без вино не се разделя човек с Париж.

В хотела допиваме останалото ни вино и се бухваме по леглата в нашата арт стая, тип Салвадор Дали. Щастливи сме и още не сме тъжни.

На сутринта закусваме и тоя път закуската ни е още по-вкусна. Мармеладено-кроасанен аромат. Кафе, портокали и сирене. Прясно изпечен хляб. Хващаме раниците за последна разходка в Париж. Пеш! Ако отидете в Париж, ходете пеша, ще се влюбите и вие като мен!

Купуваме бонбони и франзела на Шанз Елизе. На последния магазин преди Триумфалната арка аз намирам моята чаша. Точно тази е! Въздъхвам с облекчение и радост. Купуваме си две гривнички за спомен, нали и ние сме хора все пак!

Ивчето ме снима на Триумфалната арка. Поне тук се чувствам мъничка! А тя, арката е произведение на изкуството, на надеждата, на вярата, на смелостта..на живота. Хубава е. Много. Другия път ще се кача горе да зяпам Париж в полунощ! Обещаваме си това, а обещанията е редно да се спазват, нали!

Летище Буве. Оня гарван, дето ни посрещна, още се мота тук. Има жестока охрана на входа. 5 яки красиви момчета с автомати, не смееш ни да кихнеш, ни да ..Викам си, я изтрещЕ един от тях и ставаме на руска салата за 5 секунди макс. Влизаме в магазинчето точно срещу тях. Има бонбони. Взимаме за децата, нищо, че те са големи, шоколад обичат всички.

Минаваме проверка на багажа и на нас самите. Мен ме спират и ми отварят багажа. Хвърчат маратонки, четка за коса, 2-3 тениски. Зелена съм от срам, но поне в багажа нямам мръсни гащи и чорапи. Проверяващия вика още двама. Брех! Цялата работа за 2 миниатюрни буркачета мармалад, всяко от по 10 грама. Човекът ми се усмихва и ми ги слага в пликче. Аз си събирам партакешите със скоростта на светлината и от срам.

Купуваме бира за брат ми от безмитния магазин, като допълнение към чашата. Аз се препъвам и си намирам 5 евро на цяло. Е, добре така, с късмет си тръгвам от Париж, с вино и много спомени, които ще са ми скъпи и ще ми е добре да живея от тях.

До нас има трима българи. Двама мъже и една жена с кожен панталон, която озвучва салона с някаква бясна чалга от телефона си. Били „приорити“. На Буве. Хубаво, чудо на чудесата на Буве! По едно време мадамата се надига и крещи през цялата зала:

– А беее, Гошееее, къде да пуша сега, мама му стара? Ше ида да го питам оня „черния“ дали ше ме пусне навън пред самолетите да дръпна един фас!

Представихте си нашата реакция, нали? Да се смееш ли, да плачеш ли или да потънеш в земята от срам. Тя наистина отиде да пита…

Довиждане, прекрасен Париж. Искам да си обещаем, че ще се видим отново. Едно сериозно обещание да си дадем. И да го изпълним.

Самолетът рулира и аз отново съм ужасно щастлива. Заради това, което видях, почувствах и преживях, заради онези, които ни чакат на 3 часа време оттук. В София. В моя малък Париж. Обувам си маратонките. Вероятно ще трябва да разходя кучето.

(Visited 85 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: март 18, 2020