Част 4 от няколко

От: Лени

И ми се спи, и изобщо всъщност не искам да спя. Влизаме в магазина до бистрото. Взимаме 100 грама хамон и мъничко „бри“, не може без „бри“. Харесвам го. Хубаво е, много. Почти полунощ е, но още има пресен хляб и коричката му е хрупкава. Хрус. И вино има. Измислили са хората чуден автомат- 1- за бяло вино, 2- за розе, 3- за червено вино. Или наопаки. Все едно. Взимаш си стъклена бутичица по твой „размер“ и си наливаш по твой вкус. За мен виното е червено. Само. Готови сме. Хляб, сирене, мъничко месце и вино, което противно на очакванията и на грандиозните претенции на капризния ми стомах, си беше достатъчно добро. Даже много добро. Не ме боля глава.

И сега? Полунощ е. Ама нещо това не си личи хич. Ходят си хората напред-назад, заведенията са пълни. Млади момичета пият бира от грандиозно големи чаши и си мезят с плато сирена и месца, за които откровено им завиждам. Пушат си. Всички пушат. И ние също, докато вървим към нашия ъндърграунд хотел. И едно е такова хубаво да пушим и да сме щастливи.

Чаршафите са бели и миришат на нещо, което има общо с тъничък аромат на жасмин. Метнали сме на леглото със снахата, взели сме виното и сиренето, отчупили сме от хляба и сме разгърнали карта на Париж. Дадоха ни я от рецепцията на хотела. Обаче сме кьорави, трябва ни поне лупа. как и да е, светим там с телефоните и чертаем маршрута за утрешния ден. Казват, че ще вали. Ние хич не се впечатляваме от това, нищо че нямаме чадър. Няма и да си купим. В Париж сме, каквото толкова като се понамокрим. Наздраве и лека нощ!

Не мога да заспя. Гледам импийчтмът на Доналд Тръмп по CNN, не ми е много забавно. Затварям очи. Едно корабче плува по Сена, две мацки с червени палта пият кафе, над Триумфалната арка падат много дребни снежинки. Заспивам.

Значи, хотелите ги преценявам по три неща. Пространство, тоалетна и закуска. Нямам възражения за първите две, за третото още по-малко. Слизаме с асансьора на партера, фоайето е прилично сумрачно и много „арт“, нищо, че са ползвали подръчни средства. добре им се е получило. Ухае на кафе и пресен хляб, на кроасани и сирене. И има всичко, нищо, че масата е колкото тази вкъщи. Искам да хапна от всичко, но не мога.

Скътахме се в едно сепаренце и си пием кафенце. Има книга с дебели корици. Не е книга, а книга за гости. Дебеличка е и няма празно място за нас. Нищо де, ще се набутатаме някак измежду другите. Рисуваме едни сърца и усмивки, пишем „пак ще дойдем“, търяме по един автограф и затваряме. Хубава книжка. Отива си на хотелчето.

Излизаме отпред да припалим по цигарка. По жилетка съм, а ръми, но пък какво толкова. Минават хора и отминават, някои доста ни оглеждат, че чак почвам да се въртя да зяпам дали не ми стърчи нещо. Не, не ми стърчи, нито на снахата. Това е ул. Saint Denis.. Понякога хубавото на историята е, да не я познаваш.

Хайде, време е да вървим и да видим докъде са го докарали „ремонта“ на Нотр Дам. Явно цял ден ще вали. Навсякъде ни предлагат чадъри. Мерси. Merci beaucoup. 🙂 🙂 🙂