ТЯ, ЖИВОТЪТ МИ

ОТ: ЛЕНИ

На пазар съм. В някакъв магазин. Търся сливи. Не знам кой ден е, не знам нищо почти. Знам, че трябва да бързам и само това знам. И бързам. Не ми пука кой крак, зъб или стомах ме боли. Бързам. И имам крака, ръце, сърце, стомах, бял и черен дроб в добро състояние. Имам кръв във вените си и сила някаква неподозирана. Отключвам. Вратата. Същата врата, която отключвах на 10 след игра навън, на 20 след среща с гаджето, на 30 след разходка с децата. Отключвам. И чакам да усетя аромата на кекс, лозови сарми или крем карамел. Няма такъв. Не и днес. Надеждата се свива на грахово зърно.

Искам да я видя усмихната. Как събира прането на балкона или къса изсъхнали листенца от цветята в саксиите. Да я видя да глади или да пере килим, да бърше прах или да качва изпраните пердета на корниза. Искам да я видя как търчи из къщата, да я чуя как хока по съседите, които не спират да къртят стени. Искам да я гледам как точно слага очна линия на красивите си очи, как почиства четката за коса, как премята набързо шалче и заключва вратата, за да ходим на кварталната кръчма да пием по бира.

Искам да я виждам на работа. Искам да седя там на опашката зад всички и да чувам как хората й благодарят, да виждам как тя се усмихва и ги води при нужния лекар. Искам да виждам силата й, искам да чувам силно гласа й, искам да ми крещи, искам да седя до късно с нея и да си говорим за татко. Искам да пуши цигара с мен. Искам тя да мие чиниите винаги. Искам само тя да ходи на пазар. Искам да е дебела и да ми се оплаква. Искам да ме хока, да ме прегръща, да ме целува, да ме прати по дяволите дори. Искам да не отваря шкафа с лекарствата. Искам аз да съм слаба и глупава, а тя да е силна и умна, каквато винаги е била. Искам. Господи, колко много искам!

Не искам повече да я виждам тиха и бледа. Не искам да се страхува. Не искам да няма сили. Не искам да я боли. Не искам да е уплашена, не искам да е слаба, не искам да не яде. Не искам да знам смисъла на 100 лекарства. Не искам да имам нужда от 112, от доктори и болници. Не искам нищо от това. За нея не го ща. Искам гадното да изчезне, точно така, както я връхлетя.

Аз нямам нужда от високоплатена работа, от перфектен дом, от коли и подаръци. Всичко това е прах по вятъра. Това не е живот, това не е моят живот. Тя, майка ми, е животът ми. Училището ми. Смехът ми. Думите ми. Сърцето ми. Очите ми и сълзите в тях. Миналото и сегашното. Бъдещето. Тя може всичко, знам и че това го може. Заради мен, заради брат ми. Заради живота. Виждам силата, с която се бори, виждам и знам, че ще победи. Тя поражение не знае. Заради нас. Винаги е заради нас.

(Visited 173 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: септември 15, 2020