Когато бях овчарче…, пардон възпитател

ОТ: ТРАЯНА

Като съм я захванала със спомени от предишни години, чакайте да ви разкажа за учителстването ми като възпитател. Наложи се поради вътрешни размествания, за година и половина някъде да стана другарка възпитателка. И то не къде да е, ами в начален етап. Само дето не умрях. Аз такава педагогика не съм учила, ама де ще идеш. Да не говорим, че с математиката съм не само на „Вие“, ми направо не се познаваме. То и българският ми е толкова, ама пак по бива. Слагат ме на третокласници. Оправяме домашни, разказвателни, стихчета, песнички, караме я някак си. Децата едни сладурчета, долу-горе захапах и аз, та тръгнаха нещата. В моя клас имаше един Христо. Дебеличък, с огромни бузи и очи, сладур и половина.

Христо си беше отличник, кротичък, мечта. Да обаче не можеше още да казва „Ш“.

Още в първи клас влиза колежката и пита кой е в групата по английски език. Всички вдигат ръка, само Христо мълчи и кротува.

– Христо, ами ти? Няма ли да учиш английски?

– Не, аз сте уча Ипонски!

Душа и половина. И аз, каквато съм гавраджийка, стигнем ли до таблицата, все него вдигам.

– Колко прави, Христо, 7 по 8?

Той се замисля за секунда и изстрелва:

– Сийсе и сест! Не! Пийсе и сест!

Аз се заливам от смях, той също и така. Де що има цифра със шест, все Христо изпитвам. Той образ, пък майка му 200 пъти по толкоз. Тя е висока, едра жена, с бюст за завиждане. Ама бюст ви казвам. И все се носи с едни потничета, дето едва й прикриват върха на бюста, явно да се види пеперудата, татуирана на едната гърда. Пристигат веднъж тя и баща й, демек дядото на Христо. Човекът възрастен, от старото поколение. Тя ми се обяснява нещо, аз слушам, ама окото ми все в татуировката. Мечтая си и аз за такъв бюст, ама няма. Баща й слуша, слуша, гледа ме и накрая се ядоса:

– Славейо ма, тате. Ми зАгърни са ма!

Хич не се загърна тя, ама поне спрях да се блещя. В същия клас имахме и дете от дом. Станка, кротичка, тихичка, не се обажда. Аз пък, нали съм все на диети, винаги си нося пакет солети, които изяждам към 16 часа, та да не примра от глад. Единия ден Христо пристига с болки в корема. Удря го едно разстройство, ама чак оцапа гащите. Звъня на майка му и тя пристига да го вземе.

– Отивай и сядай в колата веднага!

– Ама, мамо…

– Няма, мамо! Сядай ти казвам!

Не знам как седна горкичкият, щото беше омазан, ама с тая жена не се спори. Ще вземе да ви удари една татуировка, свят да ти се завие. На следващия ден Христо идва и носи шише, пълно с някаква отвара за затягане. Идва голямото междучасие, аз отивам до тоалетна, връщам се и о!ужас!-  солетите ми ги няма. Глад мори добитъка! Вече съм озверяла от глад, ама направо ми треперят мартинките. Връщат се децата.

– Кой взе солетите от бюрото?

Пълна тишина.

– Сега ще видя и камерите и ще разбера, така, че е по-добре да си признаете. Няма да ви се сърдя, но знаете, че не е хубаво да се краде, нали?

Никой нищо. По-интересното е, че няма и помен ни от солети, ни от опаковката им. Станка клепа с големи очи и ми става ясно, че тя ги е изяла. В това време, докато аз се пеня и се мъча да не викам, макар че съм бясна, Христо става и проплаква:

– Госпозо, и сисето ми го няма!

Наша Станка изяла солетите, барабар с опаковката, изпила шишето на Христо и тотално се затегнала. Така се смях, че ми мина и гладът, и всичко. Дете от дом, какво да го правиш. Вечно са гладни, няма как да се сърдиш. Добре, че малко учителствах на тая длъжност, че хептен щях да ги повредя децата 🙂

(Visited 527 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: септември 12, 2020