Траянка V.2.1

От: Лени Рафаилова

Малинка Захариева махна гневно с ръка, намести очилата на носа си и отвори дневника на 6 а, Траянка не знам си коя си, дата- някоя си, забележка: “Със скъсани обувки и без пИргел. Да се информират родителите! Следва пУрицание и изключване!” Вписа същото и в бележника на момичето, само добави малко повече удивителни в края. Хвърли го на катедрата и с неприкрито облекчение и доволство поглежда Траянка, смъквайки очила до върха на острия си нос.
– Какво си ме зяпнала Траяно? Взимай си бележника и върви отзад, че не мога да те гледам повече! – гласът на учителката Захариева скърца като изтъркан лагер.

– Другарко, моля Ви, нашите ще ме набият, ако видят забележката! Моля Ви,  моля ви, другарко! – Траянка плаче със сълзи, големи като бадеми и по-тъжни от най-тъжната смърт. Класът избухва в смях. Кикотят се всички, от първия до последния чин, отляво и отдясно. Само Радо мълчи и дращи с  молив отстрани на чина. И неговите обувки са пробити, но дупките им са на подметките и засега никой още не е разбрал това.

Че да те бият, бе Траяно, да те бият! Тъй ще ти дойде умът! Стига си ревала, че главата ме заболя. Да те бият, да се научиш, че в такъв вид на училище не се идва. Така се ходи при прасетата в кочината, че като те гледам и слушам, май там ти е мястото. От теб човек няма да стане. Помни ми думата и си трай, да не те изпратя при директора още сега.

Траянка прибира сълзи под натежалите си от безсъние клепачи и прегърбена отива на последния чин. Отвън зимата се перчи с бляскави ефирни снежинки, леки и нежни като дъх на млада сърна. Лепи по стъклата ледените си целувки и прегръща с мразовити пръсти оголелите клони на тънките брези. Те тръпнат от студената й нежност и превивават фини стебла.

Траянка стои притихнала и гледа през прозореца. Ей го пътя, по който след часовете ще тръгне за вкъщи. Снегът е скрил мръсното и си белее доволен, кротък и тих. Траянка обича снега. Съвършената му белота. Иска й се да отвори прозореца и да скочи долу. Да се търкаля до прималяване в бялата му прегръдка и да се смее, да се смее, докато остане без сила. Но Траянка не помни как се прави това. Не помни и кога за последно се бе смяла на нещо. Изобщо беше ли се смяла някога? Не помнеше. И в снега не се беше търкаляла и снежен човек не бе правила. Знаеше как се хранят кокошките и как се вари дюлева ракия. Но нито кокошките я разсмиват, нито ракията на баща й. От него тя знае само как се държи кожен колан, как се замахва с него, за да боли повече, как се удря с юмрук в тила и как от това почти се умира. Познава не мекотата, а силата на ръцете му, не приказки й разказваше нощем той. От майка си не помни нищо. Отдавна покойница, от нея Траянка пази само мъничък спомен в една измачкана избледняла снимка. Нощем в студеното легло, Траянка притиска до гърдите си парченцето тънка хартия, затваря очи и пее наум:

Ще вали, ще вали
онзи сняг от надежда,
по тъмните твои коси.
Ще вали, ще вали и ще помни,
че за теб аз оставих следи.

Пее Траянка и плаче почти без глас. Тихичко, да не чуе баща й и жена му. Понякога той обаче чуваше. Ставаше, отиваше в стаичката на Траянка, слагаше големите си длани на лицето й, запушваше устата й и натискаше, натискаше, докато тя отмалее и изпадне в несвяст. Понякога с него идваше и жена му. Стоеше и гледаше- равнодушно и отегчено. Имаше нощи, в които баща й идваше сам. Дръпваше прокъсаното одеяло, с което спеше Траянка, вдигаше нощницата й до гърдите и лягаше върху нея. Това бяха страшните нощи. Тогава Траянка не плачеше. Болката сушеше всяка сълза. Тя стискаше очи и мислеше за снега и за следите в него. Ще намери тя тези следи и те ще я отведат нанякъде. По пътя им ще стигне там, където се връща смеха в гърлото и надеждата в сърцето. Там ще я чака майка й с топло одеяло и още по-топли ръце.

Звънецът изритва тишината от класната стая. Учебният ден приключва със звън. Траянка прибира бележника си в изтърканата платнена чанта, облича жилетката си и закопча най-горното копче. Само то е останало. По коридорите гърми бодър смях. На двора в снега се търкалят деца. Траянка излиза на пътя. Кола още не е минавала и снегът стои пухкав и свеж. От прегърбените под тежестта му клони на  дюлите се ронят снежни късове и пълнят очите й с блясък. Ето ги следите! Мънички- една, след нея втора, трета,  напред, напред се нижат, докъдето стига погледът. И тя тръгва след тях. Тупка в снега със старите си скъсани обувки. Крачетата й се мокрят, мръзнат, но тя не усеща студа. Там, където пътят напуска селото и завива край реката, Траянка съзря старото куче на баба Неда. Отдавна бабичката се бе преселила в отвъдното и кучето сякаш бе тръгнало и то с нея. Повече от година никой не го бе виждал по тия места. Сега то стои на пътя и чака. Нея ли чака? Но Траянка храна няма, за да го нахрани, нито пък смее да го прибере в дома на баща си. Спира  и протяга ръка да го погали. Козината му е също толкова бяла и той почти се слива със  снега. Кучето вдига глава и опира муцунка в дланта й. Сетне тръгва напред. Траянка го следва. При реката, слизат в долчинката. Спират пред замръзналата вода. По тънкия лед прехвърчат цветовете на залязващото слънце. Жълто-червено-жълто-червено- жълто. После светлините угасват и вечерта се плъзва кротка и смирена. Траянка ляга в снега, кучето се сгушва до нея и свива глава на гърдите й. Нощта пее. Пее позната песен. Пее, на тях двамата:

Ще вали, ще вали, ще вали
онзи сняг на надежда,
по тъмните гънки на твойте коси…

Лилавите минзухари вдигат мокри глави и изтръскват последните снежинки. Слънцето попива цвета им и разсъблича зимната си дреха. От топлината му земята пука и оттръсква от себе си мрака. Водите тръгват. Реката шумоли, но не й е пролетна песента. Някакъв лист хартия плува уморен и накъсан по повърхността. Ученически бележник. Бележникът на Траянка.

(Visited 177 times, 1 visits today)

Коментар към “Траянка V.2.1

  1. Лидия боева says:

    Разказа е хубав, тъжен но в живота има и такива случай, плаках и ми стана толкова жал за това дете, непознало любов и топлина, а само едното куче с неговата съдба я е разбрало.Нека никога да няма такива дечица, те са като прекършени цветя, от малки останали ощетени и наранени.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: ноември 27, 2019