Син на баща си

От: Ники Комедвенска

Защо плаче кучето?
Четиригодишният ми син ме пита вече за трети път тази вечер и нито един отговор не му харесва. Знам какво иска да му кажа – че кучето плаче за майка си. На тази възраст просто няма за какво друго да плаче, даже да е куче. Само че аз упорито бягам от темата, защото съм наясно какво ще се случи: трябва да сляза в сухото корито на реката и да го спасявам. Досега сме прибрали у дома две малки котки и сме раздали поне още шест – всичките открити и локализирани от моя жалостив калпазанин. Винаги така прави: отначало ме замъква само да ми ги покаже, после слизаме няколко пъти да ги нахраним, докато след третото слизане се прибираме вкъщи с поредното изоставено и пълно с бълхи коте.
Само че вече е тъмно, а коритото на реката, макар и пресушено до капка от юлските жеги, е обрасло в коприва и гъсти къпинови храсталаци, из които никак не ми се иска да се завирам. Малкият обаче не мирясва и упорито се върти в леглото си. За беля прозорецът е широко отворен и всяко жално проскимтяване се забива като пирон в главата ми. Ако беше по-светло, да кажем на смрачаване, сигурно и този път щях да капитулирам, но мастиленият мрак навън превръща целия ми хуманизъм в чист, 100-процентов параноичен страх.
– Жори, заспивай вече! Тъмно е.
– И на кучето му е тъмно – казва малкото и ме поглежда с такива огромно сини очи, че ми идва да си цапна един.
– Кучетата спят на тъмно – опитвам се да го успокоя, но кого заблуждавам?
– А котките?
– Котките ги събираме по светло. Затваряй очички. Виж, Тошко и той спи.
Малкият се надига да види котарака, който се е опънал по гръб като шарка на килима, и казва:
– Тошко спи непременно.
– Непрестанно – поправям го аз.
Бан Тудор отваря очи и ни поглежда подозрително. После се изправя, обръща ни възмутено гръб и излиза от стаята. Прави се на обиден, но всъщност отива да се просне на теракота в банята. Горещо му е.
– Георги – обажда се от хола мъжът ми, леко поизнервен вече, – не си бебе да те приспива майка ти по цяла нощ!
– Добре – примирява се детето, но не се предава съвсем. – Разкажи ми приказка.
Вземам една книга от рафта, лягам до малкото топло телце и започвам да чета бавно като поп на литургия:
– Имало едно време един цар и една царица. Те дълго чакали да им се роди дете, но годините минавали, а те все си нямали рожба. Най-накрая един ден големите камбани радостно забили и…
– Коя е тая приказка? – прекъсва ме безцеремонно моят син.
– За Спящата красавица – търпеливо отговарям.
Не ща я! – Долната му устничка предизвикателно се вдига нагоре и се опитва да стигне до нослето.
– Какво й е на приказката за Спящата красавица?
– Заспала е. Освен това е момичешка.
– Добре де, коя приказка искаш тогава?
За кучета – казва малкото и пак ме поглежда изпитателно.
– Нямаме приказки за кучета – казвам аз. – Имаме само за Кума Лиса и Кумчо Вълк.
– Тогава искам за малкото лястовиче.
– Не! – категорично махам с ръка. – Тази приказка няма да ти я чета.
– Защо пък да няма?
– Защото винаги плачеш на нея.
Разбира се, удобно премълчавам, че и аз плача, защото не е педагогическо.
– Сега няма да плача – обещава Жорето, а аз съм твърде уморена да споря, затова се надигам тромаво и отивам да измъкна книжката от библиотеката. Докато я търся, малкият се изправя и някак разсеяно се ослушва, но ушите му са като пеленгатори. Знам, че чака да чуе тревожното скимтене на кучето. И аз се ослушвам, но малкото животинче не се е обаждало от десетина минути. Само че моят син го чува, сигурна съм. Чува го с въобразието си, защото „въображение” за неговата шантава логика не означава нищо. А въобразие му звучи съвсем познато. Като безобразие например. Изобщо, синът ми има особено отношение към думите и още казва хипотопотам и къщанурка, макар че моята педагогическа загриженост трополи по главата му с постоянството на керванджийска камила.
– Заромоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка…
И колкото и да се стягам, първата сълза вече е готова да се изтъркаля предателски край ухото ми.
Тихи стъпки се прокрадват в коридора и след миг съпругът ми влиза на пръсти в стаята. Правя му знак, че след малко идвам. Топлото телце на детето се е сгушило плътно в мен, а челото му е осеяно с фини капчици пот – сигурен знак, че е заспало дълбоко. Заравям лице в тънката пижамка и вдишвам с егоистична майчина наслада аромата на добре втасала козуначена кифличка.
После излизам в коридора, където моят съпруг вече потропва нервно с крак. Винаги прави така, когато иска да покаже, че го карам да прави глупости. Доброзорно, както обича да казва. Само дето аз прекрасно знам, че никой не е в състояние да го накара да прави истински глупости, щом веднъж ги е набедил за такива. Затова не казвам нищо, когато ми тиква едно фенерче в ръцете и изсумтява сърдито:
Ужасно хлапе! На кого ли се е метнало?…
И през цялото време, докато се провираме през обраслото корито на сухата река, за да търсим малкото куче, и гледам как лъчът от неговото фенерче грижливо преравя гъстите букли на къпините и тревожно се ослушва да чуе познатото скимтене, се питам на кого наистина прилича този ужасен наш син…

(Visited 153 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: декември 21, 2019