ПРОШКАТА

От: Лени Рафаилова

По-ужасен звук от чегъртането на лъжичка по дъното на бурканче сладко, моят слух не познава. Губя разсъдък и напълно откачам. Това го знаят всички покрай мен и обичат да ме базикат. Нищо, простено да им е.

Аз нямам какво да прощавам. Не мисля, че имам. Преди имах, сега ми е леко, не ми тежи болката, дето някой някога ми е сторил, ни тя, ни обидата, ни каквото и ще да е там. Минало бешело. Свършено. На чисто съм.

Само на един човек не ще да простя. Щото не смятам за редно да го сторя. Не, не е мъжът ми, ако така сте си помислили. То, неговото, как човек да не го прости, като го знае, че от глупотевина всичко му иде. Е, отне ми време все пак да си изкривя неистово душицата, та да му простя някак. Та, не е той де. Аз съм. На себе си не прощавам. Май и не искам. Не се знам, аз съм една такава крива лопата, луда калинка или както щете там ме наречете.

Имам усещането, че много грехове са ми броени. Трупат се те в един чувал, дето някой ден ще трябва да метна на рамо и да ида да се обяснявам на Господ за всеки от тях един по един. Знам си много от тях, но съм сигурна, че за много и не подозирам. Ако в нещо съм сигурна за тия 40+ години живот, то е че няма ден, дето да не си стъпил нещо накриво – да си пренебрегнал някого, някого безрасъдно да си обидил, огорчил или натъжил, някого да го е заболяло заради теб.

Казват, човешко е да се греши. Не знам даже кой го казва. Пословица международна ще да е. Но може би е вярно, трябва да е вярно, ама не ми е оправдание. Не може да ми е.

Винаги търся прошката. Не защото ме е страх къде ще ме прати Господ един ден, а защото не искам никой никога да не се чувства зле от моите действия и/или бездействия, от моето пренебрежение, от моето лошо, казано на кратко. Търся я тая прошка от непознатия, от оня скитник, дето нямах и 50 стотинки да му дам, та подминах навела глава, от кучетата, които не мога да прибера на топло вкъщи, търся я от децата ми, че аз добра майка така и не станах..Търся я на всеки метър и сигурно съм я намерила. Но не искам да я приема. На това действително му се вика луда калинка, нали?

Днес търся прошка от онези, които вече са само в сърцето ми и ръцете ми докосват само насън. От татко, от майка. Не направих нужното, но вече е късно, твърдо късно е. И сега понякога стоя в средата на стаята, на прозореца или пред компютъра и ми е толкова ..празно, като след силен вятър през есента, който за миг измита шарените килимчета от софийските улици. Празно и пусто.

Обичам да заспивам. Защото понякога в сънищата ми идва истинската прошка за мен. С голямата обич на онези, които идват вече само там. Там те ми говорят, усмихват ми се, може даже и да ми се карат, но са живи, живи са. Там. В сънищата и в сърцето ми.

Време ли е вече за сън?

(Visited 55 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: март 6, 2022