Преди да ми хлопнат капака

От: ЛЕНИ

Какво можем да кажем за 25 500? Първо, че в левове не са много пара, a в евро някак по-добре звучат. Нещо друго? Ами, да отидеш до Хонолулу и да се върнеш. Приблизително. В километри. Може би и 85 Айфелови кули една върху друга. Може би. Може би не.

25 500 =25 500 сутрини+25 500 вечери или още по-просто, равнява се на едни 70 години живот. В статистически план, някъде толкова преживява на тоя свят съвременният човек. Само толкова. 5 знака на калкулатора. А пък докато изперкаш и вземеш да провериш колко ти остават, ей го наполовина, че и отгоре, се смъкнала цифрата. Страшничко си е, ама е факт. Хубавото на числата е, че всичко с тях е ясно и ако не си твърде тъп, сметките ти излизат точни. Без една де. Защото тия 25 500 са си вероятност.

В тая вероятност се научаваш да дишаш, да ходиш и да приказваш. В тази вероятност успешно късаш нервите на родителите си, успешно се проваляш и пак успешно в нещо евентуално и успяваш. Във вероятността на 25500-те е вероятно да се влюбиш, вероятно е да се и загубиш. Вероятно е някой да те заобича, точно толкова, колкото е вероятно и някой да те предаде. Има вероятност от злоба, от завист, от счупен крак също.

Вероятността това тъпо копеле животът да те прецака е една от потвърдените вероятностите сред 25500-те изгреви и залези. И пак е вярно, че има вероятност същото това долно копеле, небрежно да мине и да ти дръпне тъмните завеси, та да ти светне. Поне за малко. Вероятното черно е в сложни функционалнозависими отношения с вероятното бяло, оранжево, зелено, синьо и ..резеда.

25500 пъти има вероятност да се срещнете и с оная другарка, която се носи митологично все в черно и обичайно е съпроводена с онова все още познато и използваемо сечиво, което ако му хванеш цаката реже без грешка треви и бурени от всякаква височина и род, …и произход.. А другарката е тесен специалист в боравенето с него. И 25500 молби, ридания, тръшкане, вик и писък, няма да спрат това вироглаво готик момиче да стори каквото си е наумило.

Вероятно ще я намразите, нея рядко някой я обича. Ще искате да я хванете за косата и да я размажете в пода, в стената, да я удушите, да я хвърлите през балкона. Ще крещите и ще виете от болка, от която се пукат кръвоносни съдове, ще пищите толкова силно, че нищо никой няма да чуе. А тя апатично ще ви отмине. И ще е свършено. За някого. А пък вас няма да спре да ви боли. Никога. До 25500-я ви залез. И вероятно ще се научите да живеете с болката, въпреки болката. Дори и да не ви се ще.

Вероятно няма да спрете да дълбаете бездни в душата си с трите въпроса. Защо? Защо? и Защо? Вероятно ще имате главоболие. Вероятно ще пиете понякога нощем сами и ще наблюдавате с празни очи как тополите превиват стебла до земята и после пак и отново тръгват нагоре. Докато не пристигне най-силният вятър. Докато не почне бурята. Тогава и с тях ще е свършено. Вероятно в едно от тия 25500 земни завъртания вие ще сте най-безсилният човек на планетата. Вероятно…да. После са другите. Докато се изредим всички. Докато всички изплачем целия плач на света, докато изкрещим цялата му болка и скръб, докато надвикаме сами своя ужас, който надвикване вероятно е и да няма.

И в това там петцифрено число, дето полека-лека подтичва към нулата, са сигурни само две неща да се случат. Едното се поддържа от онова девойче-почитателката на блек-метъла. Там няма начин да изклинчим. Тая девойка не знам кой какво й плаща, та да си върши така отговорно и съвестно задълженията, но ясно е, че компромис с нея няма да се постигне. Другото сигурно, пред което дори готик девойчето надига черната качулка на шлифера, е едно аморфно незримо и безплътно Нещо, което откак свят светува създава хаос, винаги, навсякъде и за всички.

Непокорно, неуморно и неспокойно, това безплътно одушевено е най-неприкритият враг на девойчето с излъсканото сечиво. Неговото име е кратко. Често може и да не е никак сладко, може да е дръпнато, проклето, недоверчиво, изнервено и мрачно. Но може да е повече от небе, повече от седем океана, повече от галактическа безкрайност. Тях одушевеното небрежно прибира в малкия си джоб. Като семки за изпът. А път има то до всеки един от нас. И не пропуска, и не забравя, и няма случайно да се изгуби и да се захалоса нанякъде. Не. Може само да закъснее. Малко. Но стига до всеки преди 25500 да се стопи на нула.

Ако мрачното девойче завижда за нещо на това аморфно, безплътно одушевено, то е, че за него тя повиквателна няма, няма и да има. Същите онези началници, които са й развързали ръцете да си прави каквото си ще, същите те са разписали привилегията на одушевеното, те са парафирали неговия имунитет пред смъртта. И те вероятно са му дали името. Ние му викаме любов.

И преди да се хлопне на ковчега капака, то ще мине полека над мен, за да ме погали по косата и да ми изтрие сълзите. Ще го оставя тук, на някого може и да му притрябва. Няма да ме е страх, защото мойто аморфно, безплътно и дръзко одушевено ще остане да боли и да грее, да крещи и да шепне, да пощипва и да целува тези, които остават след като тръгна си аз, под ръчичка с готик момичето. Може би тя знае някои забавни места. Сигурно знае.

(Visited 89 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: февруари 7, 2020