ОСИНОВЕН

ОТ: МАРУСЯ НИКОЛОВА

Бях поразен от разкритието си – тя не ми беше майка. Установих го днес след смъртта й. Ровех в стария шкаф с документи, за да взема данни, необходими за погребалното слово. Намерих пожълтелия лист, който разкриваше истината. Излиза, че съм осиновен на три месеца и половина. Сестра ми се е родила девет месеца по-късно.

Стоях с документа в ръка и се чудех какво да предприема. Да споделя ли с нея още сега, или да изчакам да мине погребението?! Тъкмо бяхме пред делене на имуществото, по настояване на мъжа й. Той беше съседско момче и двамата се обичаха от деца, въпреки че при инцидент тя му беше пукнала главата. Как ли ще реагират? Можех да замълча и прикрия откритието си, но не беше в стила ми.

В същото време небето се забули с тъмни облаци и заваля пороен дъжд, придружен с градушка. Това измести получената информация от главата ми и там се настани притеснението. Току-що бяха изкопали гроба. Мисълта, че той ще се напълни с вода, ме ужаси. Бързо скочих в колата, грабвайки рулото с полиетилен, което бях купил за ремонт.

Гробищният парк беше на пет километра от града и дъждовните облаци пъплеха след мен. Хвърлих се към мястото и го покрих със светкавична бързина. Тъкмо притисках с камъни краищата, чух шум от кола и забиване на спирачки. Сестра ми тичаше между гробовете с брезент под мишница. Като ме видя, намали ход и видях как лицето й се проясни.

Нямахме време да си кажем и дума, дъждът рукна над нас. Забързахме към ритуалната зала, където беше положен ковчегът на майка ни. Самотна свещ гореше близо до нея и цветът й беше същият като на лицето, което обичахме. Щеше ми се това откритие да намали болката от загубата и да ме направи по-недосегаем, но това нямаше как да се случи. Мъката напираше и в двамата и ние прегърнати заплакахме.

– Сестро, днес разбрах, че не съм ти истински брат! – отрони се от устата ми, без да съм готов за този разговор. Очаквах, че тя ще се стъписа, ще ахне от почуда, но това не се случи.

– Зная, мило братче!

– А мъжът ти?

– Защо мислиш, че му счупих главата?

– Нима?… – трепнах аз.

– Да. Искаше да каже и на теб. Не можех да го позволя.

– Мисля, че апартаментът на мама е само твой, вилата също… Не искам нищо. Това, че бях обичан и закрилян в семейството ви, е достатъчно за мен. Освен това съпругът ти ще…

– Едва ли ще поеме риска отново – прекъсна ме тя и ме целуна. Свещта изпращя и пламъкът се залюля, сякаш облъхнат от нечий дъх. Бях готов да се закълна, че върху устните на мама се появи усмивка.

(Visited 345 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: март 31, 2020