ОПЪРНИЧАВО

От: Лени Рафаилова

Обичам да разхождам кучето си. Мисля, че и той обича да ме води на разходка. Аз често се задъхвам, той също не обича да му е горещо. Днес Май реши да е повече от топъл. Навън. В градинката люляците вече прецъфтяват. Аз не усещам аромат. Помня го само, но дори да не го надушвам, някак той успява да се промуши и да направи мислите ми светло лилави. Някой е кършил клонки от люляка и цветчета от него са се посипали по острите зелени тревички. Те са навирили нослета и се чувстват още по-хубави. Това е техният миг. Знаят, че всички припадат по зеленото през май.

Вървим бавно и слушам стъпките ни. Неговите лапи и поскръцването на маратонките ми по тревата. Някой свири на пиано. Учи се, но явно е напреднал доста. Мелодията която се измъква зад полуотворения прозорец е съвършена, дори с грешките и паузите си. Някой свири за някого. Вероятно мисли за някого.

Музиката се промушва като хлапе от тясното на клавишите, разбърква завесите, спуска се по улуците, зажадняли за дъжд, посипва се като зрънца по онези зелените със стърчащите носове, катери се по ушите на кучето и ги подръпва леко, за да разклати главичка той. Стахотна нахалничка е тя. Закачлива. Не я е грижа за никого. Живее си ей така. Не й дреме нито за времето, нито за бръмбарите в главите ни, нито дори, че люлякът цъфти в толкова хубаво лилаво. На нея всичко й е ясно. И не му обръща внимание. Тя е свободна, толкова, колкото никой от нас не може да бъде.

Някаква нотичка ми развързва връзките на маратонката и ме кара да й обърна внимание. „Здравей, как се казваш?“ ме пита. Кучето кихва, а аз й подавам едно цветче от люляка. „Не знам“-отговарям й. „Ти как мислиш е моето име?“. „Не ми дреме“- отвръща тя – “ Нали просто си говорим. Чу ли, че май ще вали…“

(Visited 6 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: май 13, 2022