Обичта

От: Лени

Баба Меца пере на реката сърцето си мечешко. А реката шуми, шуми и нещо не й е ясно съвсем. Как мечка сърце ще пере във водите й бързи? Пита реката мечката:

– Бре, Мецо, ти луда такава, космата и лошава, защо хвърляш във водите ми бързи това толкова меко сърце?

– Вземи го, рекичке бърза и лека. Измий му скръбта и водите ти нека отидат далеч и от тях да зрее земята, да зрее под слънчев поглед и да ражда житено зрънце. Не ми трябва сърце вече на мене, на ти го, носи го далеч!

– А бре, Мецо загубена, че как без сърце се живее?

Не ми трябва живот, рекичке залутана, загубих, онова, дето сърцето ми грееше.

Че меда ли изгуби си, мецо, та за него сърце си оставяш? Ти каква си мечка незнайна, нечувана?!

– Виж, рекичке дълбока и още без ручеи, понеси по водите си ледени това мое тъжно сърце. Поотмий му тъгата, посвести го и то ручеи за теб ще намери.

– Аз съм само тънка река, а виж се- ти си мечка голяма. Сърце не ми давай така! Вземи си го и върви да кажеш на вятъра, че си мечка, която не ще да живее.

– Той не ме слуша, все бърза за някъде. А ти, ти си понякога кротка, смирена. Лекуваш. Излекувй сърцето ми или го прати долу на дъното, да лежи между камъни слепи и глухи.

– Не взимам сърца, аз съм само река, че и даже без ручеи. Кажи, какво зло ти се случи, че даваш сърце си и не търсиш отплата, а гроб!

– Чувай тогава, рекичке още млада и глупава. Дойдоха лани човеци в моята мечешка къща. Човеци с пушки и ножове. Ей, докато се сетя, простреляли ме. Зарасна ми раната вече. Припаднала съм тогава, а те детето ми малкото взели. Свестих се, няма ми мечето мило и кротко. Отвлекли го, циркова мечка да става. Ей го, година го диря! Горите всички пребродих, в селата по тъмно се вмъквах,нийде не можах го намери. Да ме бяха убили на място тогава, да не нося тая мъка в сърцето.

Спря се реката, замлъкна. Водите й бистри станаха тъмни, замислени.

– Брех, мецо, нещастна такава. Че кой дете от майка отмъква! Толкова лоши ли вече са хората, че не почитат ни майка, ни обич най-свята! Да можех на теб да помогна, бих дала всяка своя капка вода! Ама аз съм само река, как да сторя мечето да върна, щом ти не си го намерила даже!

– Рекичке, виж,потъмняха водите ти! Моята мъка калта от дъното вдига. Вземи ми сърцето и то ще намери детето ми, щом по водите ти чисти и искрени плува. Само ти ми остана, сестрице, моля ти се вземи го и стигни до детето ми.

Не шава реката. Отиде и слънцето в тъмното. Плаче мечката и сълзите й капят в реката като камъчета малки и остри.

– Щом така трябва да стане, хвърляй, мецо във водите ми сърцето си голямо и скръбно!

Скочи мечката, взря се в луната едвам светнала, стисна очи и разтвори мечешки лапи. Падна сърцето в реката. Обгърнаха го водите й посребрени и хукнаха бързи и яростни. Мечката падна на брега. Луната я обви в светлина и затвори очите й.

Разгневена реката надигна водите си, заля пътеки и пътища, влезе в селата, влезе по къщите, нямаше мир и покой.

На последния град, на последната улица, вдигаше врява циркът човечески. Атракция голяма имаше той. Как живата мечка през огън минава, пие от сламка, върти обръч и кара колело по манежа. Дочу врявата младата река, укроти си водите, поспря да помисли как най-добре да направи. Жегна я последното слънце и сълзите в очите на едното малко мече.

Надигна се гневна реката и запрати с все сила водите си срещу цирка човечески. Не остана здрава греда и платнище. Бягаха хората, кой както може та да не се издавят до крак. Едно място сухо само остана, там дето стоеше мечето и плачеше. Смири се реката, подхвана го нежно, любящо с водите си, топли от мечешка майчина обич и хукна назад да се връща. Оттам де беше дошла, де бе тръгнала с едно голямо сърце във водите й хвърлено.

Връщаше се реката, укротена и с ручеи много. Там, към дома.

(Visited 75 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: ноември 22, 2019