О Г Л Е Д А Л О Т О

ОТ: ЮЛИЯ ФИЛИПОВА

Когато бях малка, дядо ми обичаше да ми разказва не само приказки, а и притчи. Аз дори тях харесвах повече, слушах ги с по-голям интерес, защото бяха по-кратки и по-вълнуващи, а и носеха огромна философия в себе си. Много от тях ги помня и до днес и винаги се връщам към определена от тях в даден житейски момент от живота ми. Защото всяка една от тези притчи е наситена с поука, която вярвам, че е необходима на всеки от нас. Но за една от тях, в последно време се сещам всеки ден. Защото неотдавна в жилищната кооперация, в която живея от годинa се случи нещо, което ме учудва и до сега. Точно тази притча искам да ви я разкажа, а след нея и случката, която ярко ме впечатли.

Един човек, докато прекосявал пустинята, свършил храната и водатата и понеже наблизо нямало никакъв оазис, паднал от изтощение.

Тогава му се явил Господ и му предложи да го спаси, като си избере едно от трите неща: хляб, който никога не свършва, мях с вода, който винаги е пълен, и огледало, в което, като се оглежда, ще остане винаги млад.

Човекът избрал огледалото и не след дълго умрял, без да може да се наслади на подмладеното си лице, защото липсата на храна и вода не му позволили да живее с младата си външност!

А ето я и случката! Ще започна отначало!

Градчето, в което съм родeнa и живея откакто се помня, е кокетно, но малко и почти всички хора в него се познаваме. А когато някой се засели в града ни от друго място, не минава и месец и вече сме разбрали много неща за него. Така се получи и с жената, която се появи в нашия град преди десет години.

Беше жена на видима възраст около шестдесет години, така поне аз я прецених, с елегантна фигура, добре облечена и гримирана много леко, колкото да подчeртае чертите си на жена, която в миналото явно е била красива. Тя беше отседнала в хотела, който се намираше на единствения за града ни площад, и това позволявше на много хора да я срещат често, в това число и аз. За първи път я видях в центъра на града, точно на ларгото. Вървеше сама, с бавна походка и изправена снага, такава, каквато на нейната възраст малко жени притежяват.

Тя определено ми хареса и аз я наблюдавах дълго. Много хора също я гледаха, защото беше интересна жена и се отличаваше от масата със своя финес, дори в този момент, който видимо личеше само в походката й. Бях сигурна, че повечето хора от града не я харесват, защото е стара истина, че различните хора /дали за добро или лошо/ не се нравят на масата по простата причина, че се различават от нея.

И слуховете не закъсняха! Някой каза, че е била акробатка и е работила в цирк, и точно там я срещнал, но след като се е пенсионирала, обикаля България, за да си харчи парите. Друг пък допълни, че при изпълнение на номера си в цирка /и той лично я видял/,паднала и си счупила крака и това е причината да се раздели с кариерата си. Трети бяха на мнение, че около нея има някаква тайна , затова е дошла в нашето малко градче за да избяга от нея и заживее спокойно. А когато въпросната дама не след дълго купи голям апартамент в града ни, мнозина заговориха, че е работила в чужбина и сега е тук, за да си „живее живота“.

Апартамента, който тази жена закупи, се намираше в жилищната кооперация, в която живея от години със своето смейство. Жилищният блок е с един единствен вход, така че срещите ми с нея зачестиха. Това ми даде възможност да я преценя не само, като визуално присъствие, а и като поведение на човек, с който се разминавам всеки ден пред входната площадка, по стълбището или асансьора на кооперацията.

Още първите дни прецених, че тази загадъчна дама е любезна, възпитана и сърдечна жена, която се стреми да е добронамерена към всеки. С това тя ми стана симпатична и аз не пропусках и ден да я поздравя с усмивка, тя мен също. Може би това ни сближи? Започнахме не само да се поздравяваме, а и да разменяме по няколко думи за ежедневието, времето, дори и за модата в настоящия сезон. Докато един ден тя ме покани на кафе и „още нещо“, както самата тя се изрази, и то в нейното жилище.

Денят беше събота – преди обед, аз не бях на работа и приех. А и ми беше интересно да разгледам апартамента, за който все си мислех, че е подреден с много артистичен вкус. Това и видях. Нямаше много мебели, но тия които присъстваха в дома й, бяха скъпи и подбрани с много вкус. Във всяка стая присъстваше необходимият простор и много светлина, която правеше това жилище уютно. По стените бяха окачени по няколко картини, подбрани в определена композиция така, че те караха да задържаш погледа си за дълго върху тях и разбереш какво искат да ти кажат. „Истинско изкуство“ – си помислих и попитах за художника.

– Рисувани са от баща ми, казваше се Иван Лазерев, горкият човек, почина много млад, но ми остави този прекрасен спомен за себе си. Аз съм кръстена на него, името ми е Ванина, а вашето? – на свой ред попита тя.

– Яна съм – представих се аз и разговорът между нас тръгна толкова непринудено, че и двете не усетихме как са се изнизали цели два часа.

Втората ни среща беше след месец. Срещнахме се на улицата и аз предложих да отидем в барчето срещу нас, за да си поговорим и пием по нещо. Така и стана. Този път разбрах много неща за нея.

Тя ми разказа почти всичко за живота си до днес. Слушах я с интерес и си мислех, че и при нея, както във всеки човешки живот се редуват лоши и добри моменти, но надеждата че ще има още добро остава във всеки от нас.

Ванина ми разказа за детството си. Живеела е в град, съседен на нашия, с майка си, малката си сестра и баща им. Той е бил известен художник, но починал млад. Не можал да понесе срама на съпругата си – майката на Ванина, която била алкохоличка и пиела без мярка. Ванина също се е срамувала от нея. Когато баща й умирял, тя е била в трети курс студентка, учела фармация. Завършва благодарение на стипендията си за добър успех. Заминава да работи по разпределение в морски град, в който на 40 години се запознава със бъдещия си съпруг.

Той е американец на 50 години, женят се и заминават да живеят в САЩ. През това време сестра й, преди да завърши гимназия, се омъжва и заживява със съпруга си на село. Майка й остава сама и Ванина й изпраща достатъчно средства за да се издържа, но не след дълго умира, предполага се от алкохолна интоксикация. Има съмнение, че и сестра й умира от същото и оставя дъщеря си на грижите на съпруга си.

Ванина ми разказа и за живота си и в Америка. Съпругът й бил влиятелен, заможен и добър човек. Била обичана и уважавана от него, а това според нея това е добра предпоставка, всяка жена да е щастлива. Нямат деца и след като той умира от болест, тя остава сама. Тогава решава да се върне в България, за да открие племенницата си /единствената й останала роднина/ и да се грижи за нея, материална възможност има. Така и прави, продава всичко, напуска Америка и се озовава в нашия град.

– Но все още не съм открила Лиляна, така се казва племенницата ми, но аз не губя надежда – завърши разказа си Ванина, платихме и напуснахме завадението.

Третата ми среща с Ванина беше на нейния рожден ден. Дълго търсих подарък за нея. Не знаех какво да й купя, какво би я зарадвало. Навършваше 65 години, а не изглеждаше на толкова, имаше излъчване на млада жена. Бръчките, които не щадят никого след една определена възраст, при нея бяха много оскъдни. Само по китките на ръцете човек можеше да предположи истинската й възраст. Кожата на ръцете видимо първа остарява. Иначе фигурата й беше запазена и й позволяваше да носи дрехи като за млада жена. Най много ме възхищаваше походката й. Имаше много грация в движенията й при ходене, всички бяха плавни, пластични и премерени, като в някакъв танц. Тази жена дори и на тази възраст имаше внушителна осанка.

Всичко това ме затрудняваше със закупуването на личен подарък за нея, затова реших да й подаря иконата на св. Иван Рилски. Ванина се зарадва! На тази среща разбрах, че тя продължява да издирва племенницата си. Намерила беше някаква нейна следа, която води до малко селце на границата, но докато стигне до там Лиляна вече се е приместила на друго място. Така че, търсенето продължаваше – Ванина не бе човек, който се отказва лесно от намеренията си. Беше научила за племенница си, че известно време е живяла с мъж, значително по-възрастен от нея, забременяла, но загубила бебето и те се разделили. Сега обикаля с някаква банда младежи нашир и длъж из страната. „Искам да я намеря, искам, за да променя живота й!“- непрекъснато повтаряше Ванина и очите й се пълнеха с тъга.

Бяха изминали може би три години от издирването на Лиляна, когато Ванина ми се похвали, че има трайна следа за нея. Живеела в столицата с приятелка от няколко месеца. Погледнах очите й, този път те излъчваха спокойствие. Ванина беше сигурна, че ще открие скоро своята племенница. И един ден тя ми се обади по телефона, покани ме на гости. Отидох след работa. Посрещна ме с усмивка и ми предложи да вляза.

– Имам изненада за теб Яна! – с приповдигнат тон в гласа си изрече Ванина и продължи – Ще те запозная с Лиляна, тя е тук.

Зарадвах се заради нея. От толкова много години я търсеше, а сега вече племенницата й бе тук. Влязохме в хола, на дивана седеше млада жена, която стана и поздрави. Беше със слаба структура, но не приличаше на Ванина. Нямаше този финес, който леля й притежаваше. Маниерът й беше груб, изразите й клиширани. От разговора ни разбрах, че след като си уреди нещата, от столицата ще се премести тук – да живее с Ванина. „Материята определя съзнанието!“- си помислих и се надявах, че и Лиляна ще се промени за добро.

След два дни тя замина. Върна се след месец и заживя с леля си. Ванина беше щастлива от присъствието на племенницата си в дома й. Все бързаше, все пазаруваше нещо, все подаръци правеше на Лиляна. А Лиляна не се задържаше за дълго при нея. Постои седмица, после месец отсъстваше. „Работа има“- казваше Ванина и някакси смутено ме гледаше. И съседите не бяха с добро мнение и отношение към Лиляна. Започнаха да шушукат, че изнася много неща от апартамента на леля си. Някои дори говореха, че са я виждали дрогирана и пияна.

Ванина явно се притесняваше от всичко това и отбягваше контактите с мен – не споделяше вече нищо, само се поздравявахме учтиво. Така и не разбрах за смъртта на Лиляна. Досетих се от облеклото на Ванина. Беше облечена цялата в черно, на главата си носеше черна шапка с воалетка, дори и на ръцете си имаше черни ръкавици. Така се разминахме по стълбището и на въпроса ми, дали не се е случило нещо лошо с Лиляна, тя не отговори нищо, само утвърдително кимна с глава.

Беше се променила изцяло. Не вървеше вече с изправена снага, не стъпваше леко и грациозно, както преди, не разговаряше с никого. Отново се върнах към философката максима – „битието определя съзнанието“. Да, съзнанието на Ванина беше променено. Тя през всеки сезон на годината носеше тези черни дрехи, шапка и воалетка, дори и ръкавиците не сваляше в топлите дни. Какво нещо е мъката? – си мислех и се учудвах на много неща! Най-вече на това, че започна да продава картините на баща си, които за нея бяха много скъп спомен. Това ме отдалечи от нея. Престанах да се стремя да я срещам за да я успокоявам, започнах дори да я отбягвам на улицата.

Времето минаваше и аз с всеки изминал ден забравях все по-силно и по-силно, че Ванина съществуваше. Но преди месец, връщайки се от работа, видях струпани хора пред входа на нашия жилищен блок и разбрах, че нещо лошо се е случило. Приближих, надигнах се на пръсти и през тълпата зърнах паднала жена, която лежеше на асфалта. Не виждах лицето й, но по черните дрехи разбрах, че това е Ванина. Веднага попитах един господин – „какво й е“- и той ми отговори, че жената навярно е мъртва и се чака линейка и полиция.

Бърза помощ дойде първа, лекарят слезе от линейката, приклекна до Ванина и свали черната ръкавица, за да опипа пулса. Това, което видях след сваляне на ръкавицата, ме развълнува силно. Кожата на ръката не беше набръчкана, като на възрастен човек, а гладка и опъната, на млада жена. Да, тази жена беше мъртва, казаха по-късно, от свръхдоза наркотици, но тя не беше Ванина, а Лиляна. Ванина явно беше убита в деня, в който племенницата й сложи черните дрехи.

Имах работа и мислех да се прибирам, но реших да изчакам полицията, имаше какво да разкажа.

(Visited 86 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: март 30, 2020