НО ФОТО АВЕЙЛЪБЪЛ

ОТ: ЛЕНИ

Днес исках да Ви покажа защо вчера и аз влязох в ролята на майката от една леко дразнеща реклама , дето “ плаче и се смее едновременно“, ама няма да Ви покажа, защото едно на ръка, че проклетият айфон е проклет айфон, ама най-вече, защото няма да ме пуснат довечера вкъщи, а вкъщи има лозови сарми, домашно приготвени, а пък аз днес съм на две яйца..птичи яйца от сутринта и ме мъчи проклето главоболие от едно вино на промоция.

Та, вчера ми беше ужасно скапан ден. Изкъртих се от чистене и сродните му там мероприятия, дето май единствената файда от тях е, че се превръщаш в един вид мис мокра фланелка, ако има кой да ти зяпа поувисналите гърди обаче. Ама най-вече, че с тая пот дето се лее от всички части на пухкавото ми телце ще ме освободи от гнета на кило, кило и двеста упорити мазнини. Та, пече си слънчицето вчера и препича панелите. Вътре е парник, навън също. Кучето спи на балкона и хърка, блажено изопнато на една дрипава черга, дето от три месеца се каня да метна в кофите. Ама някак много прилича тя на онова летящото килимче на Аладин, та май ще я изметкам през терасата. Може и чудо да ми се получи. Някакво близко до това да накараш 17 годишен тинейджър да изхвърли 3 торби боклук без да чуеш и едно сладичко „Оф“.

И така, отслабвам си аз, а проклетият апартамент лека-полека се лишава от антикварния си, загадъчен вид. Намерих един паяк, дето бе основал работилница зад дивана, някакъв „спинър“ и 72 стотинки. Кафето отсреща е левче, Нищо, ще пребъркам дънките на детето, все ще изпадне нещо. После sе хаквам в банята с шест токсични препарата, хлопвам вратата зад мен и явно се опитвам да си представя как в Аушвиц са убивали хората в газовите камери, като са представяли тая дейност чисто и просто като ходене на баня. С това Лениният неделник приключва и дишаща като булдог на слънце, се натиквам под душа. После ще се метна на кантарчето да видя показателя за хубост как ехидничко ще ми се присмее на жалките усилия за стройна фигура. Сега водичка. Хладиничка, да ми върне и силите, и усмивката. Че ми трябват. Особено усмивката.

Ще ходя на концерт. Ама не в зала „България“, а в читалище „Петър Берон“. Моето момиче ще пее на сцена, пред публика и то за първи път. Нервничко ми е, ама май няма защо. Знам, че ще се справи. Не само с песента, а с ужасната сценична треска. Срамежлива ми е тя. Тънка душа е, нежна, дето я леко я докоснеш с пръст и почва да трепка, като крилца на млада пеперуда. Слагам спирала и гланц, та да не ми личи умората от деня.

Свечерява се, а вечерта си е моето време. Влизам в читалището. Не съм идвала тук май от времето, когато бях пети клас. Тя е седнала при другите и нервно чопли пръсти. Нося малко вода. Тя не ще, после отпива и преглъща едва. Пеят. Все хубави деца. Всичките. После излиза и тя. С дънки и тениска, с модерната си прическа и леко зачервени бузки. Снимам с проклетия телефон. Ръката ми потрепва. Тя пее. Стара българска песен и пее добре. Хубаво. Като лято. Ето- плача и се усмихвам с колкото сърце имам. Благодаря ти, Яни, ти направи ужасния ми ден светъл и звънтящ. С гласа си. Ръкопляскане. Някой да ми даде кърпичка! Аз съм майката на хубавата Яна! 

(Visited 34 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: май 28, 2020