Яворов

НЕТИХИЯТ ЯВОРОВ

ОТ: ЛЕНИ РАФАИЛОВА

Преди много години, когато още бях малко дете и нищо в този свят не ми се струваше ни страшно, ни невъзможно, когато още живеех в дома на баба и дядо, в един малък апартамент на партера, за мeн най-хубавото се свеждаше до това да лежа на леглото на баба и да гледам листата на чинарите отвън. Помня движенията им, усещах аромата на зеленото им, чувах трепета и всяко тяхно вдишване и издишване. Особено, когато навън валеше. Напролет или в някой летен следобед, когато за по-малко от час над града се изливаше един дъжд, един много специален дъжд. Това беше моят дъжд. Той идваше изведнъж и траеше кратко, но аз чувах и разбирах всяка една негова думичка.

Баба ми ми четеше. Стихове. И Яворов. Аз тогава хич не знаех кой е тоз човечец, дето толкова вълнува моята мила баба. Но разбрах. От нея разбрах. Тя говореше, тя разказваше за своя роден град Чирпан и за този Пейо, който някакъв роднина й се падал там. Аз и до днес фактологията хич не я долюбвам, но пък чувствата на хората никога не ми бягат. И нейните не ми избягаха. И не само, че не ми избягаха, ами ме изядоха, погълнаха ме и ме превърнаха в нея.

Е, не съвсем. Тя е съвършенство, аз съм само жалко малко копие. Но запазих чувствата й. Към един Пейо и към света. Към любовта и даже към смъртта. Заради дъжда ли, заради листата и шепота им ли, заради думите и гласа на баба ми ли, не знам, но аз този Пейо много взех да го обичам. Заради нежността. Децата обичат нежността.

После пораснах и този Пейо взе да ми говори някак по-друго, по-сложно, по-тежко и по-мъчно, та и взе, че ме заболя от думите му. Не ме заболя, а ме сви така, че и до днес не ме пуска една проклета болчица. От нея никога не вдишвам докрай, защото цяло дихание ми е много, трябва част от него да иде за някой друг, някой друг.

От тая болка ми се крещи, така ми се крещи, че ми се вие. Но не вия, крещя с що душа имам. Изкрещявам я, за да остане от нея само онова, което е нужно да остане, да остане това, което я е родило. А то е само любов, в нейния най-първичен и най-чист облик. Онази любов, която лесно те довежда до пропаст, любовта, която те праща на ръба на бездната. Но само до ръба. Оттам гледката е най-добра. Там се крещи най-силно, там и най-тихо се мълчи. Там, където горим в най-тихото копнение, там, където умираме и се раждаме отново и отново. Там, на границата на мрака и светлината.

Днес аз още имам своя дъжд, имам неговия копнеж, болката, живота и смъртта му. Имам всичко. Моят Яворов и любовта. На ръба на бездната, на края.

(Visited 114 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: януари 13, 2020