НАОПАКИ

ОТ: ЛЕНИ РАФАИЛОВА

Повечето истории следват правилен принцип в развитието на сюжета спрямо времевата линия на събитията. Нашата, обаче, ще тръгне наопаки. И не поради някакви гениални художествени хрумвания от моя страна, а само защото така ми върви лентата. Наопаки.Защото понякога съм повече Пипи Дългото Чопрапче и по-малко Аника. Ще вървим заднишком. Това, нали е свободна страна!

Седя си в хола на дивана и пуша цигара. Главата ми е пълна с вълни- прииждат, връщат се и после пак, и после отново. Става ми лошо. Облягам се и се вторачвам във вазата на масата. Маслиновото клонче в нея е леко повехнало, а едрите зелени маслини  са се сбръчкали. Гледам есента през стъкло и вода. Леко ми се приревава, но бързо стопирам драмата с двете глътки вино, което ми е останало. Всички са заболи нос в телефоните и в апартамента цари достолепно мълчание. Кучето спи и похърква от време на време. Има интернет. След пет дни извън мрежата, тя кръвожадно се нахвърли, за да си отмъсти за проявеното пренебрежение. Уви се като хитра анаконда и стегна до задушаване. Аз си сипвам още вино. Някакво.

Кръвното ми е паднало от жегата по пътя и от вятъра, дето ме обрули. Проклет климатик, все по път ще се скапе. Пътувам на задната седалка, заради кучето, което не може без мен. То се опитва да спи между две бутилки що-годе студена вода. Прозорците са отворени. Сто и двадесет километра в час. Горещ вятър. Някъде по границата. A san adio..Единствената новина, която научих през тези дни бе, че си е отишъл  най-първият ми обичан актьор. С горещия вятър…завинаги.

Частици от картини се сглобяват и разглобяват в мислите ми. Майка ми пее. Имаме телевизор “Опера”, черно-бял. На партера, под зелената сянка на чинарите по ул. „Гогол“. Аз съм някъде.. на пет. Картината се начупва на стъклени отблясъци време.

Затворила съм очи. Морето е на сто километра от солената ми коса, но още усещам вкуса му по устните си и частици от сърцето му трептят по миглите ми. Град. Крайбрежен. Всички са гладни. Купувам дежурните гироси и две бутилки вода. Кучето получава някакъв незнаен пристъп и аз изпадам в шок и ужас. Децата са стресирани и всеки вика по другия. Галим, гушкаме, разхождаме кучето. Пристъпът изчезва. Ох, ще живее. Той ми ближе очите и ляга до мен на задната седалка. Вече никой не е гладен. Мятам гиросите някъде в чантата до парите и паспортите. Поемам си дъх. С отдалечаването от брега това става все по-трудно. Къщурката на плажа осезателно почва да ми липсва.

Една оса се лепва на прозореца. Гледам я с досада и махам с ръка да се разкара. Морето е през улицата. То и улица не е , а някакъв черен селски път с грапава пясъчна повърхност. Детето се учи да кара кола. На мен все едно някой ми е забол двеста игли в задника. Старая се да не ръмжа като отстреляна коза, ама не ми се получава много. Той се изнервя и е готов да ни прати по дяволите. Щото не знае, че аз съм си все там.

Слагам си кривата усмивка в джоба и се заслушвам в скърцането на полуоската отдясно и хрущенето на спирачните дискове..Загазихме я. Мъжът ми е леко напрегнат, ама нищо не казва. Не отговаря дори и на въпроса ми дали някак ще изкретаме до вкъщи, но аз знам, че му се къса сърцето при всеки фалшив крив тон, който издава нашата дърта таратайка. Между износените ламарини той чува сърцето ѝ да трака в синхрон с неговото.

Някакви деца се състезават с велосипеди. Прах и жега е, но като извърнеш очи се потапяш в синьо безвремие. То си се плиска леко и тихичко на няколко вдишвания от двора ни.  

Играем “Не се сърди, човече”. Аз почвам последна и побеждавам, защото съм гад и защото не искам да се сърдя. Кучето лежи на дивана до мен. Дъщерята събира пионките и си мърмори под изгорялото от слънцето носле. Баща й говори с някого по телефона, а тийн недостъпният се е качил на покрива и си клати краката над нас.

Луната е почервеняла и прилича на засрамено момиче, което се крие в чашата ми с вино. Чувам лек шум откъм огнището. Някаква досадна котка се е мушнала вътре и чегърта с лапи по скарата. Нашият Джар изръмжава и скача от дивана. Тя е извила гръбнака си като гъвкав акробат и изсъсква насреща му. Нощта се разкъсва от кучешки лай и пада на мокри целувки по пясъка.

Опитвам се да снимам залеза, но той се стопява толкова меко и нежно в цветове, че се отнасям и забравям да натисна копчето на фотоапарата.Единият ми крак е изгорял и съм  го намазала с няколко лъжици кисело мляко, което се е втвърдило и коричката пука пук-пук. Кучето ме гони да ме ближе, а аз стоя на един крак като охранен щъркел и едвам пазя равновесие.

Пазаруваме в местния “Lidl”. Има около 4000 човека и слушам бърборене на поне пет различни езика. Какво ли е било преди Вавилон? Мъжът ми се смее на рошавата ми коса и ми показва как пред нас на касата всички са си напазарували веро в огромни количества. Явно е на промоция.

Пека пица и стържа морков за кучето, усещам аромата на котлетчета откъм двора и сбръчквам нос. Джар не си пада по морето, ама ние насила го натикахме, та да видим плува ли френски булдог или да. Ами плува си животинчето, даже се метна да ме спасява, глупачето. Реши явно, че ще мра.

Има чайки. Гларуси, слава богу, тук явно не виреят тия скапани мършояди. Затова пък съм се превърнала в професионален убиец на оси. Искат да ми ухапят кучето. Една се пробва да се мушне в шръкналото му ухо, в шареното, щото явно и не подозира, че аз съм нащрек и дебна зорко от всеки ъгъл.

Пия нес кафе и хич не му се наслаждавам. На плажа си поръчвам еспресо и домашна лимонада. Това вече е друго нещо. Дъщеря ми плува зад шамандурата, аз крещя истерично и ставам център на международно внимание. На десетина метра от нас, потопен до кръста, с електриков зелен бански стои на “ф” млад чичко и хока малко момченце..на български. Еееех, Родна реч…о’ майна…

Няма вятър и цигарата гори бавно. На сина му свършва батерията на телефона и вие по тинейджърски да се изнасяме към къщата, където има ТОК! Чуваш ли, майко, ТОК!

Под масата на верандата има свещи с аромат на жасмин. Въздухът тежи от добре охранени облаци. Прокапва дребен топъл дъжд. Осите са изчезнали. Въгленчетата в огнището светкат в червено. Чувам песен на вълни.

Ходим боси по плажа с малък фенер. Светлината му плува в кратки отблясъци по сънената вода. Забравих си някъде сандалите.

Маслината в двора е натежала от капки и синя мъгла. Вечерна. Завои. На дъщерята й е лошо. Колата се мушва в тунел от зелени дървета. Есента не е стигнала дотук. Пръстчетата на лятото са още лепкави. Като разтопен сладолед. Една палма ни прави сянка.

Забравила съм си банския, но имам шарен шал в сака. Увивам се като топ модел и се мятам в морето при дребната. Виждам крачетата ѝ как щъкат на пръсти по пясъчното дъно. До нас осем души са се събрали под един малък чадър. Възрастна жена пуши цигара и чете евтин роман. Една гъркиня ме наблюдава под тъмни очила как отчаяно се опитвам да се вкарам в полата си. Става ми смешно и ѝ намигам. Тя не ми отвръща. Може пък и да спи.

Режа салата. Доматите са ужасни, краставиците стават. Малко калмари и пилешки хапки. Кръчмата пак беше отложена. От децата. Гоним кучето на двора. Дребната го мокри с маркуч, а той се натъпква с няколко паднали в тревата маслини. Намерил е мравуняк под стълбите и ближе тлъсти мравки. Тийн му бърше муцуната с лека погнуса.

Не съм пускала телевизора, интернет има само далеч в цивилизацията. Само мъжете са привилигировани с мобилен и кой публикува размазани снимки в мрежата, кой се опитва да си махне отпечатъците на пръстите с чатене с приятели. За мен времето е спряло зад леко изметнатата дървена порта и блажено се е изтегнало под маслината. Жалко, че не понасям мастика, затова пък мъжа ми си има цяло шише и току ми навира мътната ѝ кристална белота под носа.

Съседите са безобразно тихи, затова пък дъщерята се разпява към полунощ и тича напред-назад по черния път. Кучето я дебне, изправено на оградата и върти в почуда глава. Тийнът ми прави арт снимки на звездите. Получава се голямо сърце. Луната се е изпъчила и се наслаждава на светлата си морска пътека. Нощта се разпуква в топли червени кристали.

Шушукам си с морето. До мен Джар яде сухи водорасли и хич не му пука от осите, които бръмчат около него. Аз размахвам някаква хавлия и кълна като дърта циганка. Сами сме на плаж от два километра. Чувам в далечината по пътя се тътри развален трактор. Имам си цяло море. За мен, ама само за мен! Утрото си мие съненото лице, натопило блажено пръстчета в солената вода. Тя потрепва като момиче от лекото, замечтано дихание на септемврийския бриз.

Пия студено кафе на верандата. Банският ми е мокър и лепне по кожата. Ехтят звънчета. Три кучета и стадо кози минават по селския път. Прегърбен козар им подвиква на неразбираем език. Кучетата се изплезили език и пристъпват бавно и сигурно. Джар се скъсва да лае, те обръщат апатично глави и подгонват отклонилите се от стадото мършави кози. Денят си слага джапанките, мята хавлия през рамо и наперен притичва пред мен.

Мирише на банички и малини. Съседът реже диня и псува по гръцки нападащите го хищни оси. Жена му слага чиния със смокини на бяла кърпа и му се смее. Донася и няколко ледени бири. Горещо е.

Камъчетата скърцат и припукват. В селото се е настанил някакъв панаир. Гъмжи от народ. Набутваме се в навалицата. Кучето се дърпа и ме изнервя. За момент се усещам,че ей тука ще получа гърч, между сергиите с маратонки, евтини пластмасови играчки, надуваеми дюшеци и компакт-дискове. Мирише на скара, а ние сме прегладнели до смърт. Търсим някоя таверна, дето ще ни пуснат с кучето. Сядаме. Поръчвам си салата. Доматите са за мен, краставиците за него. Узото е голяма цифра, ама нали един път се живеело. Викам: “Поръчвай и пий, не ме дразни!” Наслаждавам се на кристалите в чашата му и неволно се усмихвам. Виното е стипчиво, такова, каквото го обичам , с малки искри и морски привкус. Изяждам два калмара и ми се доспива. Децата се мотаят по плажа. Нощта е мека и лепкава като голяма буца тъмен захарен памук.

Морето е покрито с лазур. Едва усещам полъх. Лятото си подсвирква тук и хич не му дреме за нечии тревоги. Наслаждава се на златистия си загар през слънчевите си очила. Отбиваме встрани от шосето по някакъв скрит пясъчен път. Колата се тресе. Ние подскачаме. Хиля се като предозирала с ксанакс. Портата е отворена. Намирам ключа за къщата зад стъклена вратичка на малко параклисче в двора. Привет, море! Жива съм още, но по-жива съм щом се огледаш в очите ми!

Септември е. Шести. На шестия етаж простирам някакви гащи и чорапи. Някъде към единадесет часа е. Светлините на “Лидл”-а угасват. В Стара Загора някой свири “За Марчето”. Слагам още лед в чашата със зелена мента..Само и тази нощ да се стопи. Утре, утре, ще е тюркоазено.

(Visited 85 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: май 2, 2020