На Перперикон със сандали

От З.Ч.

Решихме да ходим на почивка. Главата на семейството предложи някъде на язовир. Започнах да ровя в нета за хотел с единствен филтър „риболов“. Харесах един на язовир „Кърджали“. Хем на брега, хем наблизо има забележителности за посещение – Перперикон, каменна сватба, каменни гъби, пещери ….така. С малък куфар багаж и багажник, пълен с такъми, се курдисахме на брега на язовира в прилично хотелче. И се почна едно денонощно пребиваване на …..крайбрежните скали. Оказа се, че нямало смисъл да гледаме камъни, защото в Белоградчик сме имали. То и риба има навсякъде, ама… Получих обещание, че на Перперикон ще идем на прибиране към Стара Загора. И зачаках

Реших да се разхождам по брега на язовира. След като се нагледах на боклуци и минах през няколко вадички от канализацията на хотелите, изливаща се в язовира, приключих с разходките. Селището се оказа само от хотели, а центърът му беше на 2 километра и половина. Там се намираше и единственият супермаркет. Един път ходихме до града-за стръв-живи рибки. Пробвах да държа въдицата – хванах една риба. Ако бях хванала 2, с мен нямаше да може да се говори от надувки. Но счупих една плувка и закачих няколко куки. И с това приключих.

Остана ми да се превъплътя в хипопотам и да кисна в хотелския басейн с часове. Поради слънчева алергия трябваше да се лиша и от слънцето. Така минаха 5 дни. Дойде време и за Перперикон. Изкъпана, натъкмена, с парфюм, червило И САНДАЛИ с платформа се натъкмих в колата. Оказа се, че пътят до там е в ремонт и през 5 минути се провеждаше следния диалог;
– Защо ли ти уйдисвам на акъла да минавам през тия чакъли?
-Аз как ти уйдисвах 5 дена ….и т.н.

Вече сме на паркинга. Мили и любезни продавачи от сергиите почнаха да обясняват какво ще видим, колко време ще ни трябва за разглеждане, да не забравим шапки и вода. На връщане да си купим сувенири, теглихме камъчета за късмет. Можело да се включим в групата, която чака екскурзовод. Отказахме и тръгнахме по алеята след заплащане на вход и паркинг. Дотук – добре. Стигнахме стълбите и почнахме да го качваме. Пак – добре. Но скоро стълбите свършиха и почнаха – камънаците. И аз се усещам, че става интересно – маратонките дремят в багажника, а аз съм със сандали. Около мен-всички с маратонки. Ами сега. Катеря се и си гледам в краката, а хората гледат пейзажа.

Добре, че поне не се пързалях. На по-равните места спирам, гледам и правя снимки, та да знам какво уж съм видяла.. Минахме през разкопките, двореца, качихме се на кулата, четохме табелки, разказаха ни някои неща местни хора и дойде време за слизане. Ами сега – кои камъни да хванем. Викам – ей сега се потроших. Но намерихме една горска пътечка и тръгнахме надолу.

Скоро разбрахме, че сме нацелили горската тоалетна на работниците от разкопките. От двете страни-минирано, ама аз си гледах в краката и минах безпрепятствено. Та след час и половина бяхме на алеята за слизане. Групата, дочакала екзурзоводката, тъкмо се чачваше. Че като ги емнах любезните продавачи – предупреждавате за шапки и вода, а за маратонки си мълчите. А те ми викат- ми ние ви видяхме сандалите, ама си премълчахме, за да не ни се обидите на забележката. Не само, че нямаше да се обидя, но щях да съм благодарна. Ама нали не се потроших, само една от каишките скъсах – всичко е точно!

(Visited 378 times, 2 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: юли 29, 2020