НА „КОБРА“ С КОБРА!

ОТ: ТРАЯНА

Дойде време за обяд и аз се запътих да видя какво ще хапваме. Знаете, че за всеки понятията „скъпо“ и „евтино“ имат различен смисъл. Още като влязохме и ни обрулиха по 3.50 за фрапе, пак толкова за вода, пак толкова за кока-кола. Бе да ви кажа, не е много евтино. По нашите кърски аквапаркове си е бая по-евтинко. Още на входа видях, че няма голям избор на ядене, а най-евтиното е 12 лв. Като е за веднъж, все ще хапнеш, но…за хлапетата излиза доста скъпо. Така си мислех, докато не си поръчах. Децата отказаха да ядат, усъмних се, че не носят много парички. Изчаках точно 5 минути и ми донесоха една табла, дето не се събираше на шезлонга. Нарочно снимах, за да видите. Аз не съм от много ящните, но смятам, че това количество от близо 800гр. ще стигне за двама души. То само кебапчетата бяха половина метър, 3 вида салати, картофи, кетчуп и питка. Връщам се, а хлапетата, каталясали и напечени, се правят, че не ме виждат с огромни очи.

– Момчета, ще обядваме ли?

– Не, не, ти си хапвай. Ние после.

Ма кога после бе? Мене, докато не затвори паркът, не вземат да метат и не ме изгонят, не можеш ме мръдна. Юли се приближава и тихичко ми шепне:

– Остави, нямаме толкова пари.

– Аз не питах за пари, майче. Поръчала съм ви, отивайте да вземете порциите.

Точно с 3 порции се нахранихме 5 човека, щото аз боднах оттук – оттам, та даже остана. Салатите тъй не ги близнаха, мъжка им работа. Дай им мръвка, хляб и картофи и си гледай кефа. Сладоледът пък 5 лв. Вярно, че е от онез, дето секат с едно мачете, ама бая малко количество ми се видя за тия пари, та и дрънчат като изоглавени на всяка порция. Как ще да е. Няма и 5 минути и се юрват пак по пързалките. Колкото до самия парк, какво не ми хареса. Чистотата. Там, където ние ходим, свети, ама наистина свети. Нали аз го отварям, като ходя, редовно прескачам маркучите, с които мият. Тук е доста позахабено, неподдържано, ама както и да е. Не ми хареса и местоположението. Аквапаркът е в средата на квартала, отвсякъде се виждат блокове и тераси. Те ни гледат как се плющим, ние ги гледаме как простират, пушат, ходят по гащи, щото са си вкъщи хората. По нашите местни басейни все гора, гледка, птички, туйцък-онуйцък. Все едно си в планината или на морето. Няма значение, няма да му придиряме.

Разказах ви за „Камикадзето“ и „Совалката“. Има няколко детски басейнчета с пързалки, джиджавки, има и едно нещо, дето му викат „Черната дупка“. То прилича на огромна купа, в която падаш, завърташ се и в центъра й има една дупка, която те засмуква, та да се пльоснеш в малко басейнче. Прилича точно на тоалетна чиния, но аз не исках да знам как се чувстват нещата, които излизат от мен в тоалетната, затова това направо го зачертах. Другото е едно бясно лангъркане наляво-надясно върху пояс, наречено „Цунами“, но и то не ми хвана окото.

Опънала съм се аз точно срещу най-голямата атракция и гледам, гледам, чудя се дали въобще да се надигна, че да се хвърля. Пустата му „Кобра“ колко да е страшна? Една завъртяна пързалка, а накрая една площадка като тези на скейтбордистите. Падаш на дъното й и се лангъркаш, докато се убие скоростта. Моите хлапета се съдраха да се пускат, че и са живи. Като погледах достатъчно време, сметнах, че съм разгадала наклона, спускането и каквото трябва, и се засилих смело към „Кобрата“! Там не стига, че има пак хиляда стълби, напливът е убийствен, чака се като серсемин на слънцето, докато не се опечеш като скумрия на скара. Имаш два варианта – или да се пуснеш сам, или да сте двама. Синът ми любезно решава да се качи с мен. Лазар пък ме напътства:

– Виж сега. Няма да се отпускаш много-много. Не ги гледай, че сядат, все едно ще акат. Това не ти е тоалетна. Вдигаш дупето и се държиш здраво.

– Лазко, а отпред или отзад да седна?

– Отпред абсурд!

– Що?

– Щото оня отзад, демек Юли, ако рече да повръща, ще ти напълни врата. Сядай си отзад и споко.

Направо се успокоих тотално. Синът ми и той ме наставлява.

– Няма страшно, само не се пускай и не гледай.

– Отказвам се.

– Аааааа, не! Никакво отказване! Аз съм с тебе! Споко!

Бе хич вече не ми беше споко, ама и не мога да се върна, щото е задръстено от лапертаци, които чак притропват, та да стигнат по-бърже. Лазар пък ни изчаква, та да сме се пуснели заедно. Аз умирам, той състезание щял да си прави с Юли, че и с мене, курдисана отзаде му. Иначе организацията стройна. Спасителите са със станции, не пускат никого, докато не се опразни долу площадката. Момчето, дето ще ни пуска, като ме видя жълта и облещена, направо свирна на Лазар да тръгва. Аз се прекръстих и се лъзнахме. Пързалка като пързалка. А наляво, а надясно, стискам аз тия ми ти дръжки, само дето не ги късах от зор и усещам, че иде краят. Юли вика с всичка сила:

– Не си вдигай главатааааааааааааа, не я вдигааааааааааааааааааай!

Даже не можах да попитам защо. За секунда се озовахме на не знам колко метра височина и със 70 км. в час се бухнахме право надолу. Така ми изчатка вратът, животът ми мина на лента, дето се вика, и си помислих, че има два варианта – или ще видя бяла светлина, а отсреща ще е Господ и ме гледа страшно и вика: „Марш в ада! Тук не е за майки-самоубийци на водни пързалки“, или ще ми се оправят шиповете на схванатия врат. Летейки с бясна скорост надолу, усетих как тричасовият труд на козметичката, дето ми слага миглите, отиде по дяволите. Голяма част от тях изхвърчаха, барабар с лепилото, в търбуха на кобрата. Само дето не си ударих главата в един от зъбовете на тая ми ти змия. Очите ми се напълниха с вода и хлор, пък как станах от пояса още ми е мъгла. Ама станах, отръсках се и царствено се отправих към шезлонгите. Ай ще ти се не знае и кобрата! Колко да е по-опасна от мене? Но…повече не се качих. Още ми е синя ръката, даже не знам дали съм се хакнала някъде, или от толкоз зор и стискане на пояса.

На връщане цялата кола изпозаспа и се наложи сама да си пея чалгиите. Звъня на майка ми да й разкажа как сме изкарали:

– Ужасно ме боли плекситът, майче. Нали не ходих тая година по НОИ, направо ми се възпали. Да му се не знае и вирусът, и короната!

– Какъв плексит бе, майка! Гърбът те боли тебе от тия шезлонги, дето цял ден се мяташ по тях! Тая година нали няма шалтета заради вируса, изръбила си се!

Майкооооооооооооо! Долна клевета! Мръсна инсинуация и подла лъжа! Туй собствената ти майка да те застреля в коляното с нож! Виж какво, майка ми! Знам, че ме четеш, затуй – ако искаш пак да те водя на море и най-вече да ти давам телефона си там, където няма интернет, та да си пращаш глупости с бабите по света, внимавай какви умозаключения правиш! От шезлонгите било, моля ви се! Та колко пъти да съм ходила на басейн и шезлонг, дали се броят на краката и ръцете на двете деца, мъжа ми и мен?! Сус! Да не се разправяме! J

Лазар Ориентацията ни изкара от града точно с два десни завоя и се прибрахме по живо, по здраво. Ако знаете нещо по-страшно от тая ми ти „Кобра“, свиркайте! Трудно се плаша аз, мойта порода е кралска!

(Visited 392 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: август 29, 2020