НА 10 МИНУТКИ ОТ ПЛАЖА НАЛИ

ОТ: ТРАЯНА

Голяма хвалба й ударих на тази Албена, ама си има защо. И не, не е вярно, че на Северното черноморие е студено. Нищо подобно! Вечерите са хладни, но през деня си е жега, а водата е прекрасна. От вилната зона стигаме с кола до самия комплекс за 2 минути. Единия ден решавам да питам леля Диди дали не може да се стигне пеша.

– Може бе, леля, що да не може. Като завиете надясно нали, после пак надясно и малко още надолу, сетне ще видите стълбите нали и сте там.

Като се знам какъв съм Пантелей пътник, ако може и до магазина ще ходя с колата, да ме питаш де ми беше акълът. Тръгваме да видим къде е тая пешеходна зона. Бе надясно, бе надолу, бе баир не ти е работа. Стигаме до морето, ама друг път. Вярно, то пред нас, ама има-няма и 200 стълби. Ама колко му е, ей сега ще ги ударим. То ние хубаво слязохме. Една красота, зеленина, докато вървиш, самите стълби от Балчишки камък, пеят птички, ухае на водорасли и сол – идилия! Удряме една разходка по плажа и ще се връщаме. Още на десетото стъпало аз умрях. Всичките ми изпушени и неизпушени фасове излязоха със стремглава скорост. Пуфтя като парен локомотив, пот се лее от мене. Как ги качихме няма да ви казвам. Бая пъти почивахме, хеле аз. Видя им се краят и пред нас се опъна баирът. Ми сега? Прибрах се на 4 крака, пък леля Диди се смее:

– Близко, нали?

– Къде близо бе, жена? Ще те убия направо!

– Ма, леля, що не взехте ескалатора на връщане?

– Кой ескалатор?

– Е как кой? Не го ли видяхте нали?

– Не сме!

Аз се пукам от яд, тя се смее.

– Има ескалатор, ама в комплекса нали. Ходи си с колата и не се занимавай нали. Ела сега да ударим по едно и да ти разкажа как се запознах с един ергенин нали от вашия край.Еееех, какви години бяха. Тъй, отиваме с още две душки на почивка, луди-млади нали. Още първата вечер се запознаваме с едни младежи. Ма хубавци нали, то и ний красавици, няма да се излагаме нали. Единият бая ми хвана окото нали и ме калесва жена да му ставам. Няма вика да се притесняваш нали, нашето село е много хубаво. Забравих му името, леля, ама ти ще се сетиш нали. У наше село вика все хубави жени и семейства нали. Като почнеш да броиш от началото, през къща – к@рва. Като стигнеш до края, почваш да броиш наобратно, пак през къща нали. Бе да се махаш оттука нали, че като стана! Сети ли се кое е селото?

Ама сетих се аз, как няма да се сетя.

– Сетне вика ще те водя на Павел баня, да видиш де е Маймун дере нали. Брееее, гледай каква забележителност имат тия хора нали. Къдей викам туй Маймун дере и какво има тама нали, маймуни ли? Не бе, която където ти даде, ей туй е Маймун дере! Ма, като те запухам, ще ти дам аз едни гости нали! Ама и той упорит нали. Не се отказва. Харесал ме и толкоз. Вечерта, като захлопаха по вратата на стаята нали, само дето не скочих от терасата. Я утре да ме хвърлиш до Балчик нали, да се подпиша за интернета нали. Става ли?

Сутринта вятър, студ, ще ни отвее. Стигаме до офиса и тя хуква, щото набързичко щяло да стане нали. Предлагам й да отида с нея, ама не ще. А да се върне тая жена, а да дойде, няма, брате, нали. Мина половин час и слязох да видя какво става. Колкото и да е, възрастна жена, да не я мотаят нещо. Приближавам и какво да видя. Леля Диди тропа нервно с крак, посиняла от студ, вятърът яко я обрулил и не я свърта вече. Поглеждам в офиса – няма никого, само един човек на средата разглобява някакъв компютър. Че като влезе тая жена, че като се развика:

– Абе колко време ще ви чакам аз да свършите с тоя компютър нали?! Задникът ми посиня, вий ми се мотаете! Аз съм след вас нали!

– Госпожо, ама аз работя тук. Вие защо не влизате?

Смях се с глас. Тя да мисли, че човекът е клиент и да го пустосва отвън, ама не смее да влезе.

– Ми да сложи една бележка на гърба си ма, леля, нали! Какво ми се разчекерчил там нали, само да бърка хората! Ай ще му се не знае!

На другия ден потегляме пак към плажа. Пусто, пусто, чак страшно. Няма кой да се развика, да си набие децата, да се разпищоли тъй, че щъркели да видят гнезда в чатала му, чудо! В този курорт няма и гевреци на пръчка, царевици със зърната на Памела Андерсън, туй го има само на южните плажове. През уикенда обаче е друга работа. Изсипва се ц елият целокупен народ от Варна и околията. Таман си лежим и се печем блажено, гледам една другарка търчи с бясна скорост към водата, ама с такъв бяс, че бясък хвърчи по главата й.

– Ела бе Митко, ела веднага! Излизай ти казвам!

– Какво ма?

– Тия ни взеха чадъра!

– Ми как тъй?

– Ми тъй! Ела ти казвам!

Едно семейство точно се настанява до тях на свободен чадър. Жената почва да се пени:

– Махнете се! Това е нашият чадър!

– Как Вашият? Този е свободен.

– Нашият е! Запазили сме го!

– Как сте го запазили?

– Платили сме го!

От целия панаир се оказа, че наистина платили съседния чадър за техни познати, ама тая патица руса не хвърлила барем една хавлия или чанта, та да си личи, че е зает, и вдигна плажа на главата си. Направо се успокоих. Ей туй е да се почувстваш у дома си, в България, на родните плажове. Че иначе какво е туй море без панаири? Слаба работа ви казвам!

Другото лято не знам за вас, ама ние сме пак там нали. 🙂

(Visited 423 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: август 16, 2020