Моята дългокоса магия

ОТ: ЛЕНИ РАФАИЛОВА

Тя беше една точка на монитора. Малко пикселче, което туп-тупкаше. Точица. Помня, че когато се роди умирах за шоколад. Една циганка ми подари най-вкусният и живителен шоколад в живота ми. Помня я тая жена, усмивката й, семейството й под прозореца на родилното. Добра жена. Спаси ми живота!

Яна не може да се мръщи. Дори и сега, когато вече без много-много да се свени, ме представя на гаджето си, сега когато е в пъти по-красива от мен, по-свободна и по-всичко, тя това не го може. Да се мръщи. Просто не й се получава. Роди се усмихната и такава е винаги, дори и когато ми е бясна, че много работя и не й обръщам внимание, когато я хокам и когато крещя. Тя просто си е такава. Усмихната. Напомня ми за мен, но тя прилича на баба си. От нея е взела нежността и красотата. От мен вероятно е наследила ината и високия глас. Но аз все още съм по-добра от нея в това отношение!

Имам дни, които обичам и този е един от тях. Много ми е магичен, а аз, понеже съм в главата си малко дете, много се кефя на загадъчните неща. А Яна е такава – загадъчна и магична. Знае как се открадват сърца. Без думи. С усмивка и нежно докосване.

Моето сърце я познава и много я пази. Не ща да го мисля онзи, който ще се пробва да дойде у нас на вечеря, за да иска разрешение да я води дори и само на кино. За сватба не съм готова, но бачкам по въпроса. Трябват ми десетина години. Аз все пак работя по план.

А тя, тя ми се смее, защото аз наистина съм смешна в тая мега жега и с тиган в ръка.

(Visited 68 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: юни 24, 2021