Моите 25 причини да остана в България

„Земя като една човешка длан…
Но по-голяма ти не си ми нужна…“

България! Какво е тя за мен? – дъх на рози, бяла пролет, буря в планината, майчина милувка, бащино огнище…Една – единствена в сърцето, в мислите, в душата ми. Болка, копнеж и надежда. Начало и край.
Аз съм тук, не съм избягал. Това е моята страна, моят дом, моето „вкъщи“. Тук ще бъда обичан, прегърнат, разбран, влюбен. Нима мога да забравя хилядолетната ни история? – богата, завладяваща, велика. Тя ме кара да се гордея, да помня, да предавам повика й на поколенията. Аз й принадлежа така, както тя на мен. Тук съм роден и нося в кръвта си духа на велики владели, пазя в сърцето си спомени за мрачни векове, но и славно минало с непреклонни хора – българи. Това минало не е безвъзвратно отлетяло и забравено, а жива верига към бъдещето ни.

Само тук планините ме обгръщат с прохладата си, гордо се извисяват заснежените върхове, тихо ромолят планинските потоци. Вечният Балкан препраща във времето спомена за гордите опълченци, смелите хайдути, хилядите безименни герои. Усещам слънчеви лъчи, ухание на бор, чувам песента за Дельо хайдутин. Това е моята родина!

Къде другаде ще пламне лицето ми от жаравата под краката на нестинарите,ще се вледени кръвта ми от Мъжкото хоро, ще се усмихне лицето ми на малката детска ръчичка, протегната към цъфнало клонче с бяло-червено конче?

Само в родината ми има хора със сърца, пълни с любов, красота и доброта, сякаш побрали цялата Вселена. Тук е моето семейство. В съня ми ухаят бабините гозби, коричката на печен хляб, мирисът на прясно окосената трева и люлякът пред селската къщурка. Напуканите дядови ръце прегръщат, милват, опрощават. Посрещат ме усмивката на мама, закрилата на татко. Тайфата с продрани колене, омазани лица и смели мечти вече е пораснала, но приятелството й се е калило. То е преминало през изпитанията на времето, то е моето „ Да! Ще остана!“.

https://www.youtube.com/watch?v=B18tkJP2MuA&feature=share&fbclid=IwAR0NU-awgDRqY5W8x9uKYIZ1Uhbjh8oTjAk1DzMLISYj3K8URj4nMdJx180

Омайната красота на българката, упойният аромат на рози, златният морски бряг, тихият Бял Дунав, разкошните долини, зелените хълмове, свежите утрини, сребърните залези, смехът на влюбените, шепотът на листата. Това е моята България, малка, но богата – с хората, с усмивките, с чудесата си.
Децата ми ще тичат, ще се смеят, ще раснат тук и ще са горди, че са българи. На тях ще оставя в наследство обичта към род и родина. Ще помнят Кирил и Методий, Паисий, Дякона и Караджата, Вазов, Каравелов. В душите им ще трепне струна и дълго ще отекват Ботевите стихове:
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

В България аз искам да продължа своя път.Тук всичко зависи от мен и мечтите ми, от това на какво съм готов, за да ги сбъдна. Аз съм този, който може да промени нещата, да бъде промяната, да твори промяната. Аз съм този, който ще даде своя принос към развитието на образованието и културата, на търговията и икономиката. Ще остана, за да се боря за запазване на ценностите, устоите, родовите корени и предаването им на поколенията.

Където и да отида, аз все се връщам – не в мечтите и сънищата, а наяве. Сърцето ми е тук, душата ми е тук. България е моята болка и радост, изпитание и надежда. Тя е моята лична, съдбовна принадлежност, приказка, недоизказана от моята душа.
Ще остана, воден от любовта. Любов безкрайна и единствена. Най-чистата синовна обич към нея – България, крепост на българския род и българщината. Защото аз съм българин и „българин да се наричам първа радост е за мене!“.

(Visited 89 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: март 3, 2020