Между спирките

Всеки град има своите емблематични места и сгради. Някои устояват на времето и човешката намеса, други не успяват. Обичайно тези градски „забележителности“ са познати само на местните и популярността им извън конкретното населено място е ограничена. Тези места оформят колорита и изграждат специфична легендарност и метафорика около значението на реални физически обекти.

София има своите забележителни местенца, които без да притежават статут на паметници на културата, са и остават част от градската „митология“. Всяко поколение, жиявло в този шумен сега град, има тези свои специални места, които без да притежават някаква специфична забележителност, то превръща свои модерни „архетипи“.

За младежите на 80-те и 90-те това са „Аптека“, „Попа“, „Синьото“,“Маймунарника“ и, разбира се, „Кравай“. Нищо забележително няма в тях, може би само „Маймунарника“ прави изключение, поради перфектното си местоположение в Борисовата градина. „Аптека“ е ъгълът между „Витошка“ и „Патриарха“ ( дълги години там имаше работеща аптека), „Попа“ е площадчето с паметник на Патриарх Евтимий, „Синьото“ е простичко заведение с метална конструкция в близост до националния стадион В. Левски ( днес там има станция на метрото), а Кравай, е за него може би са чували и тези, които не живеят в София. Това са част от местенцата на софиските младежите през 80-те и – 90-те.

Нека отидем сега и по-назад във времето. Някъде между ролковия магнетофон и първите радио-касетофони. Златното време на музиката с Бийтълс, Стоунс, Смоуки, Пърпъл и Led Zeppelin. През 60-те и 70-те години на 20 век София е с облик, различен от този, който познаваме през 2022г. С население на 1/2 от днешното и с ниво на шума крайно различно от сегашното, София е изпъстрена с кафенета, кафе-сладкарници, кръчми и ресторанти, особено в центъра на града. Един от запазените и до днес ресторанти ( е, поне като местоположение и наименование) е „Под липите“ на ул. Елин Пелин, точно срещу Борисовата градина. За жалост, участта на друго емблематично място в близост до парка е съвсем друга. Днес, то е част от легендата, от историята, съществува само във фотографии и спомени.

Пътувам към офиса с автобус 120 в посока към кв. „Хаджи Димитър“. Обикновено чета, но сега просто съм облегнала глава на стъклото и буквално витая из мисли и спомени. Имам такива дни, в които не разбирам света около мен, усещам го сприхав, алчен и безхаберен, изтощителен до болка. Притворила съм очи и донякъде се наслаждавам на работещия климатик и липсата на добре закусили с чесън пътници.

Автобусът подминава телевизионната кула и се спуска към Ситняково. Там, където булеварда се мушва под моста на Цариградско, там обичайно обръщам наляво глава. Правя го и сега.

И ето, че виждам как на една масичка татко пие коняк, а майка срещу него- мартини. Взели са си и малко руска салата. Нещо си говорят. Пушат. Това е тяхното заведение. Тук те идват често, не само защото им е наблизо, но и защото им е приятно. В лятната вечер се усеща полъхът на зеленото в парка, което тихичко заспива и ти праща своите детски прозявки. През зимата вътре е топло, мирише на кафе и тютюн. Чашки ароматен коняк с цвят кехлибар в таблата на сервитьора попиват светлината от лампите навън и отразяват блещукащия ритъм на замръзващия сняг. Нещо като любов. Толкова простичко, че ти се доплаква. Отварям очи. Майка и татко изчезват, изчезва веселата сервитьорка, чашките коняк, ароматът на тютюн, зелената усмивка на парка.

Шумът отвън разкъсва в мен някакво нервно окончание. Усещам, че плача и не искам да спра. Не плачат очите ми, нещо невидимо плаче, горещо и дълбоко, като черно кафе с утайка. И отново стискам очи, защото пак искам да ги видя, двамата, на масичката или как вървят по Иван Асен към вкъщи. А аз съм мъничка, много мъничка. Те са живи, всички са живи, виждам ги, чувам ги и ги докосвам.

Някаква леля хвърля торбата си почти върху главата ми и без да искам отварям очи. Поглеждам през прозореца. На мястото, където е имало радост, мечти, срещи, любов, кафе, шоколад, коняк и мартини, там където са седяли заедно майка ми и баща ми, там днес няма нищо, освен голяма табела с надпис „ФЕЯТА- платен паркинг“.

Искам да сляза и да тичам, много да тичам. Ако съм твърде бърза, може би ще успея да върна времето назад. Може би.

Фотография източник: Български Визуален Архив / Милена Николова

(Visited 60 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: август 13, 2022