ОТ: ЛОШИТЕ МОМИЧЕТА
Той спи. До пет следобед. Сготвила съм, маскирана съм се джуркала на опашка пред и в магазина. И вятър ме вя, и слънце ме жари. Сготвих 1202 яденета за всеки вкус на планетата. Нищо не ям, щото откровено казано ми се повръща от всяка тенджера, тиган, скара и манджуляк на същата тая планета. Не барвам. Искам да спя, щото вече от драма, оплаквачка и мърморене ми иде да отида в най-далечния, потънал в буреняк и плесен, манастир. Ей сега, баш това и правя. Отворила съм картата на България и гледам къде по на майната си да се халосам. Ама преди да стегна старото си куфарче, реших да драсна 17 реда за довиждане и чао.
Значи, мъж имам. Хубав мъж, артист. Не пече чушки и зелен боб не готви, ама пък свири на струнен инструмент, на клавишен и на още няколко. Този человек прекрасен съм напът да го лежа доживот. Абе каква пандемия го налази не знам, ама това аз го не виждам как се лекува. Спи и само му се спи. Ако не спи, идва да ми мънка, мрънка и откровено да ме дразни с депресивно-обсесивното, засега без конвулсивно състояние. Туй не е обичайно и обикновено разстройство, това е гърч, който въпреки мойта зверска диета, аз лекувам с питиета, предимно със стойност 40 градуса. Винцето не е за тоя случай, тук си трябва тежка артилерия. Ама аха си обърнал 2 чашки и вече си матата, ама не оная свежата хакуна. Просто умиргаш за час, максимум два. Скоро пак ще излази слънцето и тиганите, тендЖурите и проклетата посуда доволно потръпват, че брей какво внимание им се отделя напоследък. Тия са долни, коварни престъпници, те откровено и явно се гаврят с милата ми слаба и нежна душа. Оплитат около нея и затягат на възел жилави спагети, лющят от меката й плът пласт след пласт, все едно е миризлива глава лук. Сънувам ги и се събуждам с разтрисащ всяка дребна фибра детски плач и ужас в очите, някъде преди да се пропука зората.
Каква ти зора! Тя е наказание за мен, щото аха се облещи и айде ония долни емайлирани и тефлонирани негодници почват сърцато да ми подскачат и да задават въпроси.
– Какво ще готвим днес? Хайде да готвим, толкова е вълнуващо! Хайде, хайде, хайде!
Аз искам само да пия кафе, да вдишам планината, която е толкова пролетно мека и гъвкава, че чак усещам пръстите й как галят очите ми и премахват от лицето ми всяка досадна бръчица и кофти мисъл. Да си взема хладен душ, да си легна в изпраните чаршафи и евентуално да правя секс. Да, това някак май е в тая поредица. Ама не, не би, ни кафе, ни душ спокоен, барем пък секс. Депресията е бич смъртен за тая работа. Затуй, щото ни секс ми се прави, па на фитнес ме е срам да ида, се хващам за парцала и обирам всяка микронна частичка и трохичка по пода, тавана и всеки перваз. Свалям пердета, качвам пердета, пот се лее от мен, щото викат съм на прага на критическата. Рано ме навести тая другарка подла, ама какво да правиш като си имаш някой и друг мутирал ген да си носиш. Потиш се е и не се оплакваш.
Значи, аз не съм домакиня. Това ужасно, твърде грозно и експлоататорско определение е дело на едни долни дърти женомразци, които преди хилядолетия решили, че тая клета жена е проста по рождение и освен да ти мъкне чехлите, да ти налива шнапс и шльокавица, да ражда 1100 деца, па и да си ги гледа, за нищо друго не става. Е, може да й се добави цепене на дърва, тупане на килими от 20 квадрата, вдигане и носене на тежести с тегло не под теглото на осем тухли четворки или поне на кубик дърва. Като за тая дейност се отчита и време и качество на изпълнението. Тия работи до една ги владее всяка българска жена. Само че, освен че ги може тия простотии, тя може да чете, да пише, да решава уравнения с поне 3 неизвестни, може да пее като змей, да напише исторически роман или да програмира траектория на космическа ракета. Мм, да, може ги тия работи и доказано ги прави добре. Не, тя не е домакиня с престилка с щампи на червени чушки и засмяни глави лук.
Да се върнем на мъжа по време на пандемия, известна днес като „контрола вирус“. Този мъж е отчаян и смазан, заставен да стои вкъщи, останал без работа и притиснат от финансов колапс, той не желае да прави каквото и да било, освен да спи. Това дори не е сън, а някакво подобно на хибернация състояние, в което той съхранява своята крехка и нежна душа, състояние, което подпомага запазването на психическата му стабилност. За сметка, естествено, на нечия друга стабилност. И какво правим сега? Скандал, разбира се. Неизбежен и ежедневен. Щото в тоя филм единият го играе клето куцо натоварено магаре, а другият е взел ролята на спящата красавица. Как се развива сюжетът на тази нискобюджетна комично-драматична продукция? Досадно и с повторения. До момента, сублимния момент, кулминацията, в която магарето чупи крак или получава инфаркт. Но понеже сценаристите са с твърде ограничени способности, след кулминацията не следва някаква качествена развръзка, поне от рода на как спящата красавица налага със студени компреси счупения магарешки крак или пък звъни на 112 за консулт, следва директен финал. Финал, от който зрителят остава в недоумение за съдбата на героите. Остава му да се чуди е ли ще се дигне от сън спящата красавица или пък магарето ще бъде заровено в покрайнините на селото, без кръст, без поп и без песнопения. Това се нарича отворен финал. По Тарантино, примерно.
Има и един по-така финал, в стил „Птиците умират сами“, в който магарето, куцукайки, някак успява да дотътри мършавата си половин душа до портата на Свети Петър. Припада в сянката на манастирската лоза и предава Богу дух. Кой пък го е грижа за едното клето и куцо магаре? Да мре. Ама в тоя лиричен сюжет има място за Другоселеца, който единствен на света е способен, с що сърце има, да ожали магарето и даже да пукне с него. Ей така, за едната клета любов. Щото, нали, без любов няма как да се случи, та животът да „дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден“. Все още Apple не са пуснали такова приложение. Все още.
п.с. Спящата красавица се разбуди. Картата на манастирите в България е все още отворена пред мен.