ЛЮБОВТА, ТОВА НЕПОКОРНО МОМИЧЕ

ОТ: ЛЕНИ

В българския език има сложни работи като родове, лица, числа, времена и спрежения. Тия са доста коварни на пръв поглед, ама са такива, защото носят значения. Да носиш значение хич не е лека работа. Първо трябва да си го заслужиш. После и някой трябва да повярва в него. Нататък е лесно. Нататък всичко се случва така, както е отредено да се случи.

Семантичното поле на думата любов, която ние днес така щедро използваме, е как да кажа, то е обемно. Обема света на човека. Без да навлизаме в езикови детайли, само ще отбележа, че в семантичното поле на тази петбуквена дума, на това кратичко съществително от женски род, са спотаени значения много.

Значения за желание, нужда и липса, за избор, приемане и отдаване, за свързване и единение, за близост, за милувка, прегръдка и целувка. Тази дребничка думичка е значение за нещо скъпо, за нещо ценно. Тя е привлякла към себе си значение за състрадание и съпреживяване. Основното й семантично ядро е в значението за правене на добро някому. После да не кажете, че езикът ни е беден и груб! Не е. Но и той самият ясно разбира, че не притежава свръхестествени сили и че може да стига далеч, но не може да стига до края. До края стига само смисълът.

Ще ви разкажа за любовта. Ще ви разкажа за Федя. То е едно и също. По значение. Историята ще запази сегашното време, защото сегашното прави бъдещето „ще“.

Федя е момиче. Нека името й не ви заблуждава. Тя е едно българско момиче, родено от петбуквената дума, за която ви говорих. Майка й е поетеса, татко й се разбира с уравнения. Живеят до парка. В малка кооперация със съседи от всякакъв род. Федя играе в задния двор. Със Светла и с Фани. Федя обича своя голям брат. Той е Веско, всички го знаят. Бабата на Федя и Веско вари чудно сладко от бели череши и го крие от тях в сандче с ключе. Ключето държи в себе си. Веско обаче е сръчен и гостите получават полупразен буркан. По улицата зеленят чинари. Когато вали те разказват приказки. Федя обича да слуша дъжда. Не я е страх да се измокри до кости. От това не боли.

Федя учи добре. Обича пианото, но не иска да учи в музикалното. Затова се прави на разсеяна. Косите й галят клавишите и звукът прониква в душата на чинарите отвън. Федя обича Наско. Той е съвършен. Сините му очи са нейното море, там тя може да плува навътре зад последната шамандура. В тях няма страшно. И в деня и в нощта им. Устните му са пролет. Разцъфнала райска ябълка. Листенца божур. Тя пие от тях. Той пие от нейните. В дърветата вятърът скришно премигва. Пази дъха си, за да не раздуха случайно обичта им из сенките.

Вали сняг и наздравици. Разстила се шифон и премрежени погледи. Гори огън в камината. Песни на Beatles и Stones.. Жадни пламнали въгленчета кокорят очи. Клюкарчета. Вятърът спи зад стъклата. Той няма работа тук и подремва доволен. Уморен сватбен певец.

Жадни са дните и нощите. Една стара топола привежда глава и мърмори. Две деца тичат и правят бели. Те още не знаят, че са петбуквена дума. Федя разказва приказки под одеялото. Часовникът приспивно премества стрелки. Децата сънуват весели любопитни въгленчета. Спят. Топло е. Вятърът отвън иска да пее. Хубаво му е да наднича. Шпионин.

Порция пържени картофи, моля! И една бира за баща ми, майче!

Става! А ти колко имаш по руски? – срязва забавата Наско

Амии, четворка. Малко сложно ми беше. Да ти кажа, много ми се спеше и не ми беше хич до падежи.

Дай да разпиша бележника. Сядай. Всичко изстина. Федя, ама тя има и осем шестици!

Федя се смее и слага картофките. И една чаша за двамата. Те пият така. А на мен ми е светло. Аз съм едното петбуквие. Другото е по-първото и обикновено не се прибира навреме. Брат ми. Моят.

На лека шейна пързалят се дните. Леко побеляват косите. А цветовете по-ярки се случват. Бенгалски огън, лимонов сладкиш. Рози в съседния двор. Сънища и безсъния. Време за загуби. Време за мъка и скръб. Федя пие бяло вино и плаче. В света тя е сираче. Бели рози и свещ. И кандило. Прегръдка. Баща ми. Само тя връща значения. Мама.

Като аптекарски шишета наредени са внуците. Всеки иска нещо да каже. Бъдни вечер е. Баба и дядо. Елхови иглички, шоколад и звездички. Усмихнати лица и червени панделки. Канела и ябълки. Орехи. По един за всяко джобче. От баба. От мама. За здраве. Конец от любов. Канапче. Възел. Една чаша. Те още пият така.

Вятърът се пробуди. Дочу нещо и отиде да види. Спря зад стъклото и притаи дъх. Вятър без дъх. От любов. Вижда я. Вижда го. Пораснали са. Ама не чак толкова много. Тя слага глава на възглавницата и заспива до устните му. Очите му не спират да я виждат. Само сърцето му спира. Побеснява вятърът и издухва небето до последния облак. Светлина искам, ей! Светлина. На Федя сълзите са кокичета- сняг и дъх. Не е тъмно. Не е.

Писма. Колко много писма. В паметта й. Въгленчета червени и топли. Няма дни и години. Червени врати. Няма сбогом. Свещи. Без сбогуване. Да запалим по цигара, майко! Те кимва и пушим. Най-добре е така. Аз съм с нея. С нея. Хризантемите не увяхват толкова лесно. Не толкова лесно.

Пробуди се тъмното. Било му време. Мътните да го вземат, проклетото.

Тя не спи. Няма време за сънища. Кой път е твоят, майко? Да питам има ли смисъл изобщо? Някъде виждаш смълчания вятър. Зад тази врата ли е той, кажи ми? С него ли искаш да тръгнеш? И да те пусна искаш, нали?

Ръце. Галят ме. Нейните. Помня тази приказка. Нашата приказка под одеялото.

(Visited 170 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: януари 3, 2021