КОВИД ???

Тая пуста пандемия сбърка и без това побъркания народ. Аз не останах по-назад. Голямо миене, обезкосмяване, пазене, дезинфекциране. С маска, без маска, където и както дойде. Така де, ама цялото стадо у дома се вижда с бая народ през деня. Айде малкият го запряха онлайн, каката и нея, ама ние си ходим на работа, щото трябва и да се яде.

Първа жертва падна бащата. Мъжете, нали ги знаете, много ги боли, ужасно ги боли, адски ги боли. Затова не им е дадено и да раждат. Та, тръшна се да мре баща им. Мускули го болят, вдига елементарна температура/ мери се през 5 минути/, глава го носи напред-назад, не му се става и не помня какво още. Пъшка, охка, умира чилякът и това си е! На третия ден изгуби обоняние и вкус. Нищо не усеща, ама нищичко!

По същото време дъщерята се върна от чужденеция и донесе страхотни шоколади от немска шоколадова фабрика. Яде мъжът ми и сумти:- Нищо не усещам, нищичко!- Ами не яж де! Какво само ги хабиш! Остави за децата! – не оставам длъжна аз. Направо ми досвидя.- Затъ ла@на да ям аз в тая къща! Бе де да знам, ако се наложи и ако лекуват пустата инфекци, нали и без туй не усеща нищо.

Умира къде 15 дни, видя, че няма да стане, и се надигна като феникс от пепелта. Минаха 2-3 дни и аз хукнах по кафенетата. Зер времето топло, навън сядаме, няма грижи. Тъй де, ама единия ден брули такъв вятър, че ми окапаха ушаците. Прибрах се аз, дрогирах се със загревающи, легнах си като пич. На сутринта ужас! Смъркам, кихам, брихам. Пак хакай загревающи, опъвай сополи, няма, брате. Хукнах при личната. Нямам температура, нямам кашлица, ама имам болнични за 10 дни. Хич не ми предложи да се тествам.

На третия ден изгубих и вкус, и мирис.- Що ядеш, а? Що ядеш? Остави за децата! – хили се баща им. Еееееей, наказа ме, не е ясно кой точно, баш като него да изкарам пустия грип ли, Ковид ли, кой да ти каже! Да, ама мене ме държа 20 дена туй чудо. Ям нещо, спомням си мислено какъв вкус има и дотам! Щом цигара не усещам смятайте. Бе все едно нямаш ни нос, ни уста, ни гърло. Ужас! Даже спрях да си слагам мед в кафето. Ми какво да го хабя! Иначе енергия бол!

Звъни една съседка:- Жена, ти не си ли в болнични?- Съм де!- Що те гледам два дни по перваза на петия етаж?- Щот бърша прозорци, мъри!- Ма луда ли си ти?- Бе то туй е ясно, ама не ме свърта, поне да свърша нещо.- Ми хвърли се долу, че акъл нямаш хич!- Ама то и туй е ясно, не се кахъри! Ако искаш, ще ударя и твоите! Умря да се смее. Тя се смее, пък аз си мисля, че ако я карам тъй, мога да започна като чистачка по домовете. Хем нищо не усещам, хем бърша с бясна скорост.

Като облизах къщата, реших и да сготвя. Врътнах една доматена манджа, седна, изядох с кеф две чинии/ то какъв кеф, нищо не разбирам/ и си легнах блажено. Прибира се народът вечерта и от вратата радостно квичи:- Правила си барбекю? Урааааа!- Да, да, само барбекю да не съм правила. – Ами така мирише. Сипват си хората, сядат, ама нещо не ядат.- Какво бе? Пак ли претенции?- Ти яде ли?- Таман две чинии одумках! Хилят се тия като серсеми.- Какво ме гледате, набивайте, няма друго!- Я дайте, тате, малко хляб и салам, че отиде тая вечер без вечеря.

Врътнах се аз, рекох да пресипя ядененто, та да измия съдината. Майкооооооо, кога поглеждам – два пръста загоряло! Тенджерата замина директно с яденето в кофата. Такъв кулинарен резИлтат не бях имала. Ама какво пък! Сега поне няма да ме боли корем поне две години! Тръгнах на работа, вкусът ми нейде се появи, нейде не, обаче обоняние нула! Оня ден пък ме удари в ушите. Нищо не чувам, то аз и се правя редовно, ама тоя път хептен оглушах. Бе болят ме тия уши, не ви е работа. Мама ми дава акъли по телефона:- Вземаш, майка, две скилидки чесън. Срязваш връхчето и си слагаш в ушите. Там все ще капне сок и веднага ще ти облекчи. Ама да оставиш и по-широка част, да не ги навреш, че да не можеш ги извади сетне!

Слушам аз и изпълнявам. Подострям две яки скилиди и си хаквам в ушите. Пипам да видя ще ли ги извадя, бива. Връщат се децата и умират от смях. Била съм мязала на елфите от ония филми за хобити и прътстени, дето ги дават безкрайно цяла година. Хилят се те, мене ми стърчат и ушите, и скилидките, ама хич не ми пука. Нито чувам, нито ги отразявам. Верно – облекчиха ми болките, та направо ми минаха, ама тия диванета не мирясват. Миришело им. Бе пука ли ми мене? Аз нали нищо не помирисвам, пей, сърце!

Тоя половин месец ги и обгазявах с кеф, щото аз си бях добре. Та, що пиша всичкото това. Искам да ви предупредя. Ако ме срещнете и съм забравила скилидките в ушите, не си мислете, че се вардя от вампири. От тях няма отърване, живея с трима. Смучат ми кръвчицата денонощно! Да са живи и здрави! Второ, ако ви замириша случайно на нещо, да знаете, че на мен нищо не ми мирише все още, тъй че хич не ми дреме. Трето, ако имате прозорци за миене, докато е още топло, не вземам скъпо! Айде, бъдете здрави и гледайте да имате чесън под ръка! Къде за вампири, къде за уши, не се знае кога ще ви потрябва!

(Visited 157 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: ноември 25, 2020