КОНЧЕТА, ТОКЧЕТА И СМРАД

ОТ: АЛЕНА ВЕЛЧЕВА

И вчера, както и днес, както и всеки друг ден, си ставам аз в 4.45. Душ, кафе, бърз преглед на печата, на вас да хвърля едно око…

И после работя… Сутрешната ми програма винаги е една и съща и винаги с позитивната нагласа, че този ден, тази утрин, всичко ще бъде различно и перфектно до последния детайл. Обаче винаги се случва нещо, което да разруши моя позитивизъм. Детето разлива млека по пода и дивана или пък над прането, което съм проснала на терасата да изсуша на слънчице в последния момент решава да се изсипе черен облак. И аз тичам да го прибирам, и крещя на детето, милото, което ме чака с вързани обувчици и закопчано якенце пред вратата „Не мърдай от тук!“.

После се връщам мокра, но детето вече се е събуло и съблякло. Наистина си е още пред вратата, но там са и 37288 му барбита и кончета, самото ни куче, и всички те се въргалят на рогозката „Уелкъм“, както и частично по коридора на общото стълбище. Аз греба с шепи и хвърлям обратно в жилището квото ми падне – барбита, куче, кончета, самото дете. После пак вземам детето и кучето от камарата, изтупвам ги, слагам им каишка и раница и тръгваме – винаги тримата, детето на каишка, кучето с раница, ми няма време за подробности.

Минавам покрай училището, мятам детето през оградата почти без да спирам колата, като, разбира се, отново крещя „Закъснявамеее!“ Чистачката която се прави, че мете листа, ни фиксира укорително с поглед, който казва „Засрами се ма, госпожа“. После спирам на полето и пускам кучето, което има 10 минути да изръшка тия шеснайс декара. Аз стоя отстрани и бърша таблото на колата, с телефон подпрян на рамото и обяснявам на някого, че ще закъснея с 5 минути.

Вкъщи откопчавам звяра на вратата, грабвам си чантите и летя за работа. И така до вчера, когато успяваме да бъдем чисти и комбинативни. Вкъщи нищо не е разливано и чупено. Детето не се е намазало с паста за зъби по косата и веждите, а аз дори съм успяла да си обуя черна пола, красиви – женски обувки, вместо несменяемите кецове. С риза съм, а косата ми блести във френски кок. Кучето се връща, скача в багажника и тръгваме.

И като ме блъска една смрад в лицето!! Ама смрад!!! В каква оборска тор се беше отъркалял не знам, при все, че обори тука няма, нали, уж! После е ясно, аз – по гащи и сутиен с него в малката ни душ кабина. Ясное и, че аз съм в пяна от горе до долу, а той е почти сух и иска да си играем на делфини. Накрая заминавам на работа, облечена съм с анцуг. Косата ми е мокра, гримът измит наполовина, а другата половина се е събрала по челото и врата ми.

Нямам търпение да започне новия ден. Стоя и чакам. Не работя, запалила съм свещи, турила икони, тамян нямам, но съм хванала да нижа чесън и ще си направя амулет.

(Visited 425 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: октомври 3, 2020