Къща, в която душата ти пее…

ОТ: ТРАЯНА

Тя е единствената, която ме нарича“Таня“. Тя е единствената, на която говоря на „Вие“ и фамилия, въпреки че сме много близки. Има хора, на които така си свикнал да се обръщаш официално, че няма как да се превърти речта ти в нещо друго. Тя излъчва достойнство и респект, въпреки усмивката, и те кара да премисляш думите си.

– Таня, защо ми говориш на „Вие“?

– Не мога другояче.

– Толкова сме близки, някак официално е, притеснявам се.

 – Така ми подсказва сърцето, госпожо, няма начин.

– Искаш ли да идем в къщата?

– Иска ли питане!

Тази къща остана в сърцето ми в момента, в който я видях. Тя е на повече от век. Сгушена в полите на планината, сред гора и зеленина, точно на брега на реката. Водата шуми, само тя нарушава тишината на дърветата. Понякога кълвач потраква нетърпеливо и плаши рибата, която се мярка в прозрачните води.

– Все те занимавам, Таня.

– Оооо, не! В тази къща душата ми пее.

– Виж как хубаво олицетвори душата си.

– Направо я ометафорих.

Прихва да се смее.

– Твоята душа пее, а питаш ли моята? Бащината ми къща, родният дом, най-хубавите ми дни са тук…Така съм свикнала с реката, че даже не я чувам, сраснала се е с мен.

– Разкажете ми пак, моля Ви.

– Искаш пак за Чудомир и Петко Стайнов, нали?

– За тях искам пак.

– Големи приятели бяха с баща ми. Звънне Петко от София и тате само пита:“В Казанлък ли ще слезеш, или в Тулово?“. Пали мотора и хуква в Турия, та да вземе Чудомир. Тримата играеха до късно табла и карти, а ние с мама търчим по тия стълби, дето ги виждаш, като Пепеляшки и трупаме трапезата. Къщата ехтеше от смях…Голям човек беше Петко Стайнов, ама не композиторът, нали ти казах. Юрист, политик, дипломат, общественик. Като избухва войната, изпращат баща ми на фронта. Можел е да го спаси, като братя бяха. Обаче беше човек с достойнство и чест. Голям човек беше. Тате оцелял и пак започна да кънти къщата от смях.

– Кажете за Чудомир.

– И той беше чест гост тук. Отиват веднъж с баща ми на тепавицата. „Деньо, дай да се хвърлим вътре, да ни отепа малко,а?“. Как пишеше този човек, а умря нещастен. Нали знаеш, че се хвърли от третия етаж на болницата, в която го лекуваха? Не искаше болестта да го убие. Писал на жена си, да дойде и да го види. Оправдала се с хрема…Не го преживя… Ела да се качим най-горе. Виждаш ли планините?

– Виждам ги.

– Какъв цвят са?

– Сини са.

– Сини са, да. Нали помниш Елин Пелин? „Отпуснати и уморени се синеят далечни гори и планини, и сякаш чакат кога полето а-ха ще пламне в пожар“. Все съм се чудела как така се синеят. Ей тука горе, като ги видях, тогава разбрах. Не са зелени от високото, сини са. Ела горе, да потърсим „Видрица“. Обещала съм я.

На втория етаж времето е спряло. Дъските тихо проскърцват и нашепват спомени. Бюрото е подредено и сякаш чака собственикът му всеки момент да седне на него. Стрелките на стария часовник са застинали в безвремие. Книгите по лавицата тихо чакат някой пак да ги разтвори. Перденцата прошумоляват от внезапен повей на вятъра, благодарни, че някой се е върнал тук. Иконите сякаш се усмихват.

– Ей на това бюро сядаше татко. Така ще остане, докато съм жива…

Излизаме в малкото дворче. Скоро лозницата ще се разлисти. Теменужките са покрили земята, тук-там иглика е напъпила и чака слънцето. Реката шумоли и отнася спомените надолу, надолу…

Желязната порта проскърцва и сякаш се сбогува с нас. Но не за дълго…Тя знае, че пак ще дойдем, защото само тук душата пее…

(Visited 241 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: март 11, 2021