ИЗНЕНАДАААААААА!

ОТ: ТРАЯНА

Когато преди две години щерката замина в чужденеция, не бяха ревове, сълзи, сополи, мъки и чудеса. Първородно чедо бе ееееееееееей! Мъка, мъка, не ви е работа. После мъката стана още по-голяма, щото се оказа, че там хич не е розово, ама хванала се е на хорото, играе го, няма назад. Рече ли, че ще си идва – Нова година настава! Радост, приготовления, броим дните напред, назад, настрани, че ха да се скъсят. То подготовки, то чистене, то бръснене, стригане, обезкосмяване, каквото се сетите. Даже първия път брат й вися цял час пред входа с една роза да я чака, тъй му беше домъчняло. Нищо, че не казва нищо диването му с диване и се прави, че хич му не пука!

Та, казва детето, че ще лети във вторник, да го чакаме вечерта. Правя аз едни върли списъци, дезинфекцирам цялата къща, тогава още нямаше пандемия, питай ме мене що се блъскам толкоз, ама карай. Пращам стадото на фризьор, гримьор, маникюр, педикюр и накрая правя един списък с продукти, дето мяза на революционен мемоар. Заспивам спокойна в неделя вечер. Ще има супа, торта, основно, следосоновно, салати – малати, афтър хапки, парти хапки, каквито чужди думи се сетите.

Коля мисирка, заек, прасе, агне – знам ли какво ще му се яде на детето. То агне не яде, ама знам ли? Тия немци може да са му променили вкусовете. И яйца не ядеше, ама бърже прояде, като няма друго. Изкарвам до обед на работа и в последния момент се оказва, че ще има някакво съвещание в общината. Пращам здраве на всички роднини на тая, дето е измислила съвещанието, и отивам. А да свърши, а да свърши – няма и няма!

Към 15 часа, разгеле, хуквам към пазара. Още веднага усещам, че ми се ходи до тоалетна. Тъй де, ама нямам време за губене. Ей на, ей сега ще се свечери, върви готви посреди нощи! Пот от мен се лее, пък всички кафета, коли и води, изпити през деня, заплашват да се излеят всеки момент от мен. Минавам през 258 магазина, сергии, лавки, маси, магазинчета и се натоварвам като родопски катър. Как вървя, не ми се сеща! Ха от крак на крак, ха се пристисквам оттук-оттам, ха поспра, че белким ми размине. Посвия се на две – на три, поотръскам се внимателно и пак хуквам. Направо последните метри до входа ги докарах като балерина в бесен танц на лудостта.

Чакам пустия асансьор цяла вечност и вече почти прилягвам от зор. За да си извадя ключовете, мятам десетина торби на едното рамо, другите на врата, няколко в зъбите, на едното коляно и изравям заветната връзка. „ Само да си отключа, Божкееее, само да отключа!“. Асансьорът спира, почти с глава го отварям, струпвам всички торби пред вратата и бясно откопчавам якета, панталони, колани и гащи. Вдигам пак багажите и влетявам с ряз през вратата. Гледка и чудо!

Представете си хамалин с камара багаж, гащите на букаи, както казваше татко/ демек свалени и нагръчкани на глезените/, пяна на устата и луд блясък в очите. В този момент, когато виждам заветната врата на тоалетната под носа си и ми иде да пищя от облекчение, вратата на детската стая се отваря, дъщеря ми излиза с апломб и изкрещява:

– Изне….- поглежда ме и продължава – надааааааааааааааааааааааа!

Така изгюмтях торбите на пода, че целият вход чу как се чупят яйца, бутилки, пръскат се кутии със сокове и сметана. Само дето не направих всички нужди наведнъж! Детето се облещи, после клекна и се попика от смях. А аз? Въобще няма да се сетите аз какво си помислих в този момент! Пуста женска суета, пуста женска красота! Хич не се замислих за натрошените продукти или каква гледка съм отпред, че и отзад. Ухилих се самодоволно и си рекох :“Добре, че вчера се епилирах!“.

Повече такива съвместни изненади не сме си правили!

(Visited 482 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: ноември 9, 2020