ХАРВЕСТ

ОТ: ТРАЯНА

Неделя сутрин. Спи градът у нас във всичките му форми.

– Ставай, народе! Надигай се!

– Стига бе, татееее!

– Ставай, ставай, вдругиден как ще ставаш за училище?! Айде, ще ви водя за круши!

Двамата в един глас:

– Ааааааа, ние не обичаме круши!

– Бе вие не обичате, ама майка ви обича, тъй че надигайте се!

Това иде да рече „Аз обичам майка ви, ама не й го казвам пред вас, че да не вземе да се възгордее. И без това си мисли, че тя кара влака вкъщи!“.

10 минути по-късно.

– Що сте по дънки бе? Вий село не сте ли виждали? Карай, няма да ви чакам, пладне стана, качвайте се.

– Аз няма да идвам. Вие сте трима, само ще преча.

– Не си познала, жена. Стига с тия кафета и цигари, няма да ти пишат отсъствие! Пътя и пред нас, ходом марш!

Качваме се в колата. Пък колата е един служебен джип, отзад с открито ремарке, нужен за всеки уважаващ себе си земеделец, какъвто е нашият баща. Вътре не можеш да се разминеш от една камара с документи, болтове, дрехи, води, гайки, ключове и не знам какво още. Буквално сядаме един върху друг със сина.

– Бе, мъжо! Оправи я малко тая кола!

– Какво да й оправям? Това ми е закусвалня, съблекалня, офис, баня, само тоалетна търся другаде. Все ще се сместите!

Стигаме по черен път до гора с около 50 дръвчета круши. От ония, дето се берат зелени, и после цяла зима зреят и ядеш. Половината вече са обрани от местните цигани, ама пак има бая реколта.

– Тате, как ще ги берем?

– Качвате се и берете.

– Бе, тате! Те са в тръните и много високо.

– Тогава бруля, падат ви по главите и събирате.

Хили се той, пък на тях им се стъжва животът. Знам, че е майтапчия, затова си трая. Пристигаме в двора на техниката. Мъжът ми подкарва едно Маниту и паркира до нас. Ако не знаете какво е туй нещо, и аз не знам, ама ще ви обясня, щото го видях. Нещо като голяма комбайна май, накрая с огромна лопата, която се движи, накъдето я ръгнеш.

– Айде, скачайте в лопатата!

– Що?

– Щото, ако ви чакам да катерите дървета, догодина по това време ще ги оберете. Жена, ти на стълбичката до мен.

Пък стълбичката е точно едно мижаво стъпалце отстрани на кабината, от външна страна, дето мога да стъпя точно с един крак. Де що имаше трънка я обрулих изотзад, пък как ми се схвана де що аз имам кокал, няма да разправям. Децата стоят и се стискат, кефят се и им дрънчат зъбите, щото пътят е черен и друса на умиране. Стигаме, аз скачам и се дръпвам на сянка да си допия кафето, докато още не са ме усетили. Баща им вдига лопатата, намества ги на върха на крушата и децата почват уж да берат. Кога поглеждам, те се хилят и се снимат, пък торбите празни. Баща им се смее:

– Берете бе, хайвани! Ако бяхме крадци, досега 10 пъти да са ни хванали. Ще ви дам едни селфита! Жена, стига кади, ами скачай в лопатата.

Качвам се и аз. Машината боботи и нищо не се чува. Баща им ги наставлява отдолу:

– Ако искате напред, вдигате палец натъй. Ако искате нагоре, натъй, назад наонъй.

Аз се хиля и подкокоросвам децата:

– Питайте го накъде сме, ако му покажем среден пръст.

Те само това и чакат.

– Татеееееееееееееееее………

– Като ми вдигнете среден, кажете на майка си, че я чувам, вадя ключа, хващам си пътя и ви оставям тука, щото среден мога да ви покажа само аз. Айде, живо, живо!

– Аз круши не ям! Тук съм от чиста и доброволна благотворителност! – дудне каката.

– И аз не ги обичам, ако не са ми нарязани в чиния – не остава по-назад малкият.

– Няма ви нищо! Да знаете откъде идват, не е от сергиите на пазара!

– Тате, що не ги продадем бе?

– Що, тате? Сетне да ги купуваме и да ти ги режем ли? Късай, късай, стига плямпахте!

Обираме няколко дръвчета и поемаме назад. Мене никой не ме прибра от лопатата и аз се друсам наравно с децата. Двамата крещят с пълен глас:
– Насам, народе, насам! Безплатно разбиване на камъни в бъбреците, безплатнооооо! Юхууууууу! Със песни, със песни животът минава, с блаженство и радост, и мили мечтиииииии!

Туй го пее баба ви Койка в една реклама, докато чисти църквата с пара. Набраните круши са цифром и словом таман 60 килограма. Баща им ги разпределя в два чувала и малкият се пъне:

– И аз искам да нося.

– Да ти дам, тате, ама нямам тоалетна хартия.

– Що ми е?

– Щото ще тече отзад, тате, ще тече J

Нищо не потече, пък детето носи чувала, щото иначе бадева щяха да идат всичките часове във фитнеса. Щерката пък мрънка:

– Тате, как се кара тоя джип, дай да пробвам.

– Сигурна ли си?

– Да!

– Скачай!

Пали, гаси, обаче тръгва. Първа, втора и яваш. Брат й се смее:

– Сестра ми, водните пързалки са по-бързи от тебе.

– Трай, ти даже нямаш книжка!

Тя е млад шофьор и още се страхува, но кара прилично. Баща й казва:

– Я отбий тука.

– Що?

– Да скача брат ти, като много знае! Какво ми коментира само и се блещи!

– Наистина ли бе, татееееееееее? – малкият му светят очите.

– Качвай се, да те видя! Тоз педал тъй, оня тъй, малко газ и леко! Чуваш ли? Леко!

Ще ви кажа, че това дете не е помирисвало кола освен като пътник, обаче мъжка му работа. Завъртя, запали, че като духна, все едно цял живот е карал.

– Леко, леко! Първа, втора, спокойно!

– Тате, няма ли други скорости бе! Стига с тая първа и втора!

– Друг път повече скорости! Отбивай там, дето майка ти си мисли, че туй е цветя.

Аз си поръчах да ме спрат до едни страхотни слънчогледи, ама по-ситнички. Обожавам ги.

– Какви слънчогледи бе, жена?! От майка ви човек няма да стане, казвам ви! Аз на туй му викам разпад на сорта и псувам тоя, дето ми го е продал, тя китки! Еееееееей, загубена работа.

Загубена, незагубена, китки имам ли – имам! Круши имам ли – имам! Само аз не се похендрих да карам, че да не избия всички, ама карай. Кефя се и викам:

– Страхотен урожай!

– Какво?

Децата в един глас се чудят.

– Рядко сте неграмотни, майка! Реколта значи, реколта!

– Не, значи, че ти си на 100 години! Казва се „харвест“, майка ни! Язък, че играеш на ферми и градини по цял ден! Сетне ний сме били неграмотни!

(Visited 338 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: септември 13, 2020