ОТ: ТРАЯНА

Не знам кой ме би по главата баш в понеделник върла сутрин да ида на зъбар! То се знае, че умирам от страх и ужас, ама кой да знае какво ще ми дойде до главата.

– Докторе, не съм спала цял уикенд от зор!

– И аз!

– Ти пък що?

– Щото мислех как да те кандърдисам да ти сложа упойка.

– Аааааа, не! Не можеш ме убеди!

– Ок! Имаш 5 дупки, на 5 места на предни зъби. Що не чака още една година да станат 25 и направо да ги вадим! Ако гъкнеш, ще те застрелям! Избирай!

Не знам дали знаете как боли пломба на преден зъб. Пък сега 5! Ей тука умрех одма!

– Ама…после няма да мога да говоря!

– Ааааа, тебе туй не те спира. До 2-3 часа ще се оправиш. Избирай, че и талона ти следя за паркиране, не ме мотай.

– Ама с малката игла!

– Не може! Трябва да е дълга и да влезе, където трябва! Затваряй очи!

– Що?

– Щото, ако я видиш, хептен ще ревнеш! Затваряй! Абе! Затваряй и други пациенти имам след тебе!

Че като ме ръгна, че като умрях, ама не мога и да викам, щото предвидливо ме е стиснала в хватка тип „менгеме“. И оттам стана ужас! Изтръпнаха ми горна джука, бузи, нос, скули, клепачи. Тя чегърта, мене пак ме боли, ама сърцето ме боли, дупките не.

– Плюй!

– Флюй ти! Мене ми фече от Остата, щото не мога да флюя, не фОсещам нищо.

– Тогава остави да тече. Отваряй пак!

– Фотворих ли? Не фОсещам!

– Отвори, стой сега, не остана!

Аз вече хептен не знам имам ли горна част на лице, или нямам! Долната устна добре, всичко друго изтръпнало.

– Имаш 4 минути до края на талона, скачай!

– Фотова ли съм?

– Направо си нова! Бягай!

Ей се, викам си, ще ударя една цигара, че душичката ми се е свила. Ще ударя, ама друг път! Първо се полях с кафето, щото настина ми тече от устата, не усещам ни чаша, ни течност. Цигара палили ли сте след упойка? Абсурд! Няма как да я стисна, щото буквално нямам горна устна. Тъй се мъчих, инак се мъчих, че и бял човек не минава, само цигани наоколо. Щях да карам някой да ми я запали, ама се сетих, че е пандемия и се отказах!

Криво – ляво задимих, ама с кански мъки. Ха в тоз ъгъл на устата, ха в оня, не ще и не ще! Отказах се и ми светна, че трябва да нося компа на синковеца на сервиз. Пък, като турих и маската, няма да ви казвам какво стана.

– Дофър ден! Нося един фонфютър!

– Моля?

– Фонфютър, фонфютъра на фина ми фонесох!

– Ааааа, компютър. На кого?

– На фина!

– Фин е? Кое му е финото?

– Не фе! На фетето, на малкия фин.

– Ясно, на сина ви. Какво му е? А той Фин ли се казва, като оня – приятеля на Том Сойер?

– Фантите му и май фросесора. Какъв Фин бе, какъв Фом Софер?

– Кое?

– Фижте какфо ще фи кажа! Ето фи тефефона на фина ми, зфънете и питайте!

– Ама вие добре ли сте?

– Дофре съм, не фидиш ли, че не фъм излязла от Офойка! Фъбите си прафих!

Неразбран народ ей! За малко ще изкара малоумна! Сега седя нещастно, не мога да пия кафе, не мога да пуша, пуста упойка не минава, ами става и по-зле, не мога и по телефона да говоря, пък минаха 3 часа. Зъбарката пак ме излъга! Като си знам късмета, поне до довечера ще ме държи! Не ми звънете, щото не вярвам да разберете нещо. Айде фобро футро!