Да покрещим ли, да помълчим ли?

От: Лошите момичета

Едно от „хубавите“ неща в нашия дигитален свят е говоренето. Всички говорят. За всичко. Светът. Той си се случва. Такава му е работата, това не можем да променим. Но говоренето е хубаво нещо, ама е хубаво само тогава, когато нещо се казва и не само се казва, ами самото нещо казва. После почва говоренето. Говори се всекидневно и всекидневно има за какво. Надпреварват се 1001 медии да отразяват едното случило се нещо. И всяка го прави така, че да й е удобно на нея, така че да създава рейтнг, да събира зрители…демек. А нещото почва да избледнява, да се деформира и да става на..нищо. Защото е използвано, повече отколкото му е трябвало. И не, не става дума за различните гледни точки, става дума за използване на „драгия зрител“- един такъв, един онакъв- тоз наш, онзи ваш. И все така, и все така. А пък нещото, онова, което светът е случил има едно и само едно значение, колкото и да ни се ще да са 1001. Не.

Разбрахме за шкембето на един политик на важна делова среща, разбрахме пунктуационните грешки на клетия ни премиер, разбрахме, че сме смешни пред себе си и пред света. Смешни сме, щото онова, което има смисъл, макар и клето, щото не е актуално, сме го тикнали в кофата за смет. И не ни е грижа за него. Ама хич. Е, ми няма да ни взима насериозно никой, щото ние не сме героите на филма, а сме само прост декор, износен, сив и с неправилна кройка. Време е да дойдат кадърни шивачи. Има доста свободни работни места.

(Visited 167 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: януари 15, 2020