ДА ИЗЖИВЕЕШ ОБРАТЕН ЕФЕКТ

ОТ: ЛЕНИ

Да живееш в „Обратен ефект“ е изпитание за крехката ми нервна система, която напук на мен обаче се оказа бая държелива. Изпитание е когато –  уморен си и ти се спи след някакъв ужасно гаден ден, убиваш за възглавница и малко празно място. Тогава обаче, той настойчиво ти обяснява, че точно ей сега трябва да чуеш новото му творение и не само ей така да го чуеш, ами дълбоко и всестранно да го анализираш, а после и да го оцениш. Ама не там само с “ Аууу, супер е!“ или недай си Боже, „Не ми харесва!“. Нееееее! Трябва аргументирано да се обосновеш, да  посочиш конкретни моменти в произведението, които доказват тезата ти по недвусмислен начин.

Мони много ми вярва, не знам защо. Чувала съм била, усещала съм била. То, аз съм една тотална музикална издънка, ама това е една друга тема. Та, като имам такава вечер, няма отърване. Сипвам си нещо за пиене и почвам да слушам с моите всечуващи музикални ушаци. Така понякога откарваме до сутринта. После не ме питайте как се ходи на работа и как се оправям с децата. Това е хубавата част на изпитанието обаче.

Има и друга, дето не е толкова приятна. Ето тази. Него вечно го няма- петък, събота, неделя, а когато е вкъщи през седмицата, той вечно е зает с планиране я на следващи събития, я нещо там да си мисли и да си натворява.

Почва да ти писва основната ти комуникация да е с печката, мивката и парцала. Ще ти се и ти да се оплачеш, да позлословиш по адрес на някой досадно дразнещ колега, ще ти се някой да те чуе, да те изслуша. Той не че не те разбира, ама тия неща са му чужди и далечни. Изслушва те понякога де, понякога даже е и на твоя страна, ама по-често ти е контра. В един миг почва да ти се струва, че си най-чуждият му човек, най-досадният, най-нежеланият. В крайна сметка той те вижда все с домашните пантофи, а не с обувки на фин ток. А много токчета се разхождат около него, докато ти съботно-неделно се чекнеш с битовия си фитнес.

И почва едно такова да ти присяда и да ти нагарча, да ти домъчнява, да не искаш да е така. Спомняш си нощите преди. Задимените клубове, музиката, смеха. И ти се иска да хвърлиш парцала, да теглиш една майна на всички тенджери и тигани, да си обуеш скъсаните дънки, да сложиш едно червило и да хукнеш след него. После се сещаш, че няма кой да приготви вечерята или да изведе кучето, или да изглади прането.

Тогава се усещаш уморена, без желание за нищо, освен за някой парализиращо трогващ филм в полунощ. Понякога се хващаш, че вече мразиш тази група, която някога си обичала с цялото си сърце, която те е изпълвала с живот, която те е разсмивала и с която си  прекарвала не една нощ в размисли за живота и света.

Обзема те неописуемото желание да избягаш от спомените, защото от тях те боли. Захлупваш се с възглавницата през глава и ревеш ли, цвилиш ли и ти не знаеш. Боли те от самотата чак до кокал. Заспиваш от умора и отчаяние.

Той се връща.Уморен от хиляда километра шофиране, недоспал и прегракнал. Понякога излизате да вечеряте навън, но той повече гледа в телевизора в ъгъла, отколкото в очите ти. Прозява се, не си яде салатата, а бирата му е наполовина. Ти вече си на втората ракия, въртиш се, пушиш, без да ти се пуши и финално искаш сметката.

Той вече не разказва за концертите, защото знае, че те дразни. Ти наистина се дразниш и мислено си оскубала до последен кичур всички префърцунени и нахакани хлапачки, дето небрежно се фотографират с него. Не помниш кога двамата се снимахте заедно за последен път. И пак посягаш към възглавницата, и пак почваш да хлипаш, и пак заспиваш в самотата си.

Обаче идва и една такава вечер, след всичките вечери, посветени на тиганите, когато ненадейно ти хрумва да зарежеш децата сами да се оправят с мусаката, набутваш се в банята, обличаш най-тесния панталон от гардероба, слагаш полу-вечерен грим и високи ботуши. Мяташ се на единственото такси и след минути се озоваваш в претъпкан с усмихнати хора малък клуб, някъде в сърцето на София.

Озърташ се, въртиш се и тогава звънва телефонът. Той. Пита как си, как са децата? „Аааа, ама ти къде си, бе момиче? Тая песен и аз я чувам!“

Идва да те посрещне в навалицата и после се шмугвате в малка студена стаичка, отстрани на сцената. Той ти се радва, ти се хилиш като зелка, със „з“, не с „л“, щото тая вечер ти лелка не си. Питиетата са в ход, настроението и то. Групата се е събрала и следва поредица от пиперливи лафове. Наздравици. Смях. Както преди. И музика, много музика. Той свири и ти намига. Смееш се и пушиш с кеф. Няма място на дансинга. Нищо, някой друг път. Тая вечер не ти се реве. Естествено прекаляваш с питиетата.

Три сутринта. Ти стискаш ръката му в някакво такси. Прибирате се вкъщи. Заедно. Ти и барабанистът на „Обратен ефект“. Тази нощ възглавницата е само мека и топла. Без следи от сълзи.

(Visited 147 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: януари 25, 2021