От: Лени Рафаилова

В горещото на нощта същината ми се разпуква като зряла смокиня. Слушам тихото на август след полунощ и може би се опитвам да заспя. А така ми е лунно в главата, че досущ диагностициран лунатик чувам и усещам аромати, звукове и движения в аритмична композиция. Цялата вселена е полегнала тази нощ до мен, присвила крака в коленете и разголила пищна гръд. Топло и отпуснато, меко и нежно, като бебешко пухкаво одеяло, още непрано. Белите, колосани от слънчеви лъчи чаршафи са моят млечен път и аз безмълвна се губя в дълбините му.

Неподвластна на гравитация, аз съм само едно бързо вдишване и едно твърде кратко издишване. В крайбрежието на мислите ми се разгъват приливи и отливи, боцкат като песъчинки фрагменти любов. Цял бански на червени и бели райета, разкопчани сандали, бира в зелена бутилка, смях на момичета, летен дъжд и смокини. Бедрата ми са влажни с аромат на зрели праскови, миглите мокри с пръски от сънувано море, по устните сладък малц и горчив шоколад.

Протягам се и докосвам ръката ти. Ти спиш и вероятно сънуваш морето ни. Ще затворя очи и ще се помоля да влезна в съня ти. За да сме пак заедно и при изгрева.