АЗ, НИЕ И COVID-19

ОТ: Лени Рафаилова

Помните март 2020, нали? То, кой ли не го помни! Всичко се почна тогава. Почна се, и аз, колкото и оптимистично да гледах на ситуацията, колкото и да ми се оправдават предвижданията за развитието на какво ли не, този път нищо не стана така, нищо!

Загубих майка си. Единствената си, най-яката опора в живота ми. Не, тя не си отиде от вируса, но 9 месеца по-късно смея съвсем отговорно да твърдя, че я загубих, заради безобразната антисистема в управлението на една епидемия.

Майка имаше хематологично заболяване, което се появи през зимата на 2020, в началото на тази кошмарна година. През юни започна лечение, след безумното и безобразно лутане през 101 псевдо специалиста с големи и дебели титли.

Постъпи на лечение в най-добрата, според статистиката, болница за лечение на подобен тип заболявания. Можете ли да предположите къде се намира хематологичното отделение в тази болница? Някои от Вас знаят. Намира се на кота -1, в място, където е била моргата на съответната болница. Прозорците са с решетки и завидно количество паяжини. Пациентите в това отделение, всички, включително и тези с назначена дата за хоспитализация, се приемат само след отрицателен PCR тест, за резулата от който са принудени да чакат от 8.30 до 13 часа в тесен, тъмен коридор с 6 столчета. Водата от половин литър в кафенето на болницата е на цена на ресторант в центъра на София, закуските, по-добре не питайте, то там и не ти е до ядене!

Да преглътнем това. Пациентите влизат с отрицателен тест и се настаняват. Забранено им е обаче да се мотаят по коридорите, слънце виждат през нивото на обувките ви и куп боклуци, смачкани фасове, котета, дето просто там си живеят. Пред тези изстрадали прозорчета колите си паркират докторите на отделението- напред, назад, газ, чакай да ми загрее колата..на 30 см. от прозореца на човек, който има нужда от простор, от светлина, от движение, от въздух. Не, хората там не са пациенти, те са затворници на една глупост, на едно немислие, на един ненормален страх. Защото страхът е добър само, когато те води към правилни решения, но тях трябва да ги разчетеш с главата си, не с друга задна част на тялото си. Болницата има вътрешен двор. Пациенти там не са допускани.

Можете ли да си представите да подавате кифличка с мармалад през кръстосани решетки, на човека, който ви е дал живот? Можете. Ужасно е. Чувстваш се слаб, безумно безпомощен и отчаян. Гневът идва също. Една от най-големите болници в столицата не разполага с УНГ кабинет, нищо че пациентите в хематологията често имат нужда от такъв специалист. Специалистът липсва. Кръвта от носа шурти, няма кой да смени превръзката. Кръвопреливане се извършва само с бележка за дарение. Всеки здрав човек може да дари кръв веднъж на минимум 3-6 месеца. Какво правим, когато за един курс на лечение са необходими 2 или 3 преливания? Мога да ви кажа. Вие и сами се досещате къде се завъратате и какво виждате, на какво попадате.

Има страхотни хора в тая клета страна, които даряват кръв безвъзмездно. БОДК направиха приложение, за да се случват нещата лесно от всяка точка на страната. Но, не! Електронното не се признава, търсят се мокри печати. Заповядайте да обиколите болниците, за да Ви подпечатат бланката, която спасява живот. Знаете ли какво ми каза човек от 1 от кръвните центрове в София? Каза ми, че тези бележки се хвърлят в кофата, не се отчитат никъде, но за да ти дадат кръв, трябва печат, няма онлайн -няма нищо, независмо от факта,че всеки дарил кръв получава бележка с идендификационен номер, от някои кръвни центрове са даже и с QR код. И за какво, когато в болницта ти кажат- тц, не става. Все едно си седнал да съчиняваш Qr кодове и да мамиш, за да спасиш живот! Играхме го и тоя филм.

Но най- кошмарното беше през ноември. След поредния курс на лечение, няколо дни по-късно, майка получи кръвотечение от носа., което не се повлияваваше от никакви кръвоспиращи медикаменти. Приеха я в болницата, в която се лекуваше. Осигурихме нужното. Кръвотечението не се повлияваше. Майка не издържаше. Подписа се и я взехме. Отидохме в Исул, където се водят най-добрите УнГ специалисти. Чакане по нощите. Тя лежи на студените столчета, аз я завивам с якето си. Не е 21 век. Средновековие е. Тя започва да губи слуха си. Така продължи 10 дни, консултирахме се с кой ли не. Никой не ни помогна. Тя не чуваше добре, никак добре.

Отново болницата. Няколко дни. Изписват я. След незнайно колко кръвопреливания тя е с вдигнат почти до нормалното хемоглобин. Толкова е слабичка. Прибираме се вкъщи. Тя е гладна! Това не се е случвало от 6 месеца! С брат я наблюдаваме и не обелваме дума. Искаме да се радваме, искаме да е добре. Тя ни изпраща на балкона. Маха ни за довиждане. Цял живот го е правила, но откакто се разболя това рядко го виждахме. Знаете, какво е надеждата, нали? Е, аз я имах. Но сърцето ми бе свито и тъжно, колкото и да му повтарях, че не трябва да прави така.

Седмица по-късно майка вдигна температура. В диапазон от нищо съществено, до такава, в която не знаеше какво и се случва и шпосле не помнеше нищо. Нищо.

112 е добро решение. После обаче става нещо, което го няма никъде! Обиждаха ме, крещяха ми, смяха ми се пренебрежително. Слушах обяснения от рода: “ Ние ходим само при умиращи!“. 72 часа чаках Спешната помощ, 72! Двете марсианки, които сколасаха да се появят направиха 1 тест , премериха и температурата и ми казаха да й давам парацетамол на сиропче. Това, че аз настоявах да я хоспитализират, беше неглижирано и ми бе обяснено да си прочета епикризата за заболяването на майка ми и да си се оправям с болницата, където се лекува. Същата, в която ми отказаха да я приемат и ми пожелаха успех с намирането на мобилни лаборатории, които да направят PCR тест, само и единствено с който ще я приемат! Обадихме се на всички, на всички. Първата дата, която ни дадоха беше 16, майка почина на 13, петък.

В тая кошмарна история ще спомена с добро само 3 души от въпросната болница, които проявиха внимание и отношение, макар и късно, за да приемат майка там, за …..лечение. Това е шефът на хематологията, най-младата докторката там, помня беше с турска фамилия и най-лютата, но безумно чувствителна медицинска сестра- Валя. Първият, шефът на отделението, след като видя брат ми и мен и чу за какво иде реч, изпрати най-младата си докторката, заедно с нас, за да вземе проклетия тест на майка и да я вкара в болницата. Обеща да подгтви всичко. И си спази обещанието.

Младата докторката ще помня цял живот. Майка много я харесваше, имаха си приказка. След като взе теста, тя не вдигна очи да ме погледне. Беше смразена. Валя, сестрата, любимата люта македонка, развеселяваше майка, дрънкаха си и по телефона, когато майка си беше вкъщи. Тя ми отвори вратата в оная сутрин, тя ме прегърна, тя плака с мен. Благодаря им. На тях. А онези, които се мислеха за по-специални, онези, които се шушумишкаха и се скътаваха, онези, които нямаха смелостта дори да ми съобщят, че майка си е отишла. Те са без значение за мен. Те не са лекари. Никакви не са. А аз няма да съм им съдник.

Така загубих майка, която беше само на 66 и искаше да е още с нас..за да ни помага, моята майчица. Угаснах. Загубих я не заради Ковид вируса, заради човешката глупост, неукост и страх.

На снимката е майка ми. Моята майчица свята. И аз, която я обичам….

(Visited 228 times, 2 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Публикувано: август 30, 2021